Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 199

На другата вечер, докато яздех за среща с Маран, видях идващ към мен конник. Познах го още преди да ме види и дръпнах Лукан зад една натоварена с чували със зърно кола.

Беше Илиас Мейлбранч, загърнат в наметало с качулка. Мина близо, но не ме позна, защото се бях смъкнал от седлото и се преструвах, че оглеждам подковата на Лукан.

Докато ме подминаваше, вдигнах за миг очи и видях над брадата му тъмночервения полузараснал белег. Бях го белязал добре.

Зачудих къде ли отива. Намирахме се в един от бедняшките райони на Никиас, маршрут, който си избирах обикновено, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Зачудих се що за тъмни дела може да са го довели в този квартал.

Колкото и да ми се искаше да се видя с Маран, знаех какво диктува дългът ми, яхнах коня и подкарах след калиеца. Разбира се, понякога срещите ни с Маран се проваляха — това е един от недостатъците на тайната връзка. Дори бяхме измислили какво да правим при такива случаи — виждахме се следващата нощ на същото място, освен ако не се свържехме и не решахме друго.

Маршрутът на Мейлбранч въртеше из улиците, но в крайна сметка водеше към реката. Намирахме се почти до океанското пристанище, най-лошата част на града. Разхлабих сабята в ножницата и очите ми зашариха из сенките.

Мейлбранч сви в една тясна пресечка. Преброих до петнайсет и тръгнах след него.

Виждаше се ясно чак до другия край, до водата. Но от ландграфа нямаше и помен.

Подкарах до другия край и излязох на кея в подножието на хълма, после минах обратно, но калиецът беше изчезнал. Огледах за скрити входове, през които може да мине кон, но не видях нищо. Нищо освен плътни тухлени стени и след тях — тъмната вода.

Като шпионин се бях провалил напълно. Вдигнах очи към изгряващата луна и разочарованието ми се стопи. Все още имах повече от достатъчно време за срещата ми с Маран.

Стисках широко разтворените й крака за глезените, тялото й се извиваше, надигаше се от леглото, усетило силата на напиращата у мен топла лавина. Тя простена, притисна се към мен, пуснах краката й и се отпуснах върху нея, гърдите й се сплескаха под гръдта ми, а петите й се забиха в хълбоците ми, за да проникна все по-дълбоко и по-дълбоко.

Дъхът ми заизлиза на хрипове, тялото й потръпна, веднъж, и още веднъж.

Отворих очи и се вгледах в нейните, широко отворени, зареяни в мен и отвъд мен, мократа й уста бе зяпнала за въздух, главата й бе извита в сладка агония.

— Дамастес. О, богове, Дамастес! — простена тя и бедрата й се разтърсиха. — Аз… аз…

— Кажи го. Кажи го!

— Аз… о, богове, обичам те! Обичам те!

— И аз… и аз те обичам.

Истината бе гола като потните ни тела. Звездите се взривиха с вика на екстаза.

Връщане вече не можеше да има.

— Интересно — отрони замислено Кутулу. — Не знаех тези неща за добрия ни ландграф.

— Е, ще го следиш ли?

— Разбира се. Следя всеки, който според мен… или ясновидец Тенедос… заслужава вниманието ни.

Пробвах с малка шега, колкото да видя дали у този дребен мъж има нещо, което поне малко да напомня за човешки слабости: