Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 198

Знаех отговора. Товиети. Значи жълтото въже в Никиас вече не беше слух и празни брътвежи на някоя глупава богаташка.

Но какво общо можеше да има това с мен? Не беше ли съобщила на градската стража?

Съобщила веднага, но те като че ли изобщо не се заинтересували. Или, продължи тя, се уплашили.

— Сигурно.

— Нещо повече — каза Амиел. — Държаха се като… като че ли това за тях е някакво ужасно досадно ежедневие. Знам, че тансенците не бяха богати като мен… но бяха мои приятели!

— Какво да прави? — попита ме Маран. — Повиках те, защото съпругът ми веднъж ми каза, още когато свидетелствахте с ясновидеца пред Властта на Десетимата, че в Пограничните земи сте се натъкнали на някакъв култ на удушвачи и затова съветниците закрили заседанието.

Отвърнах, че не смятам за редно да го обсъждам, но че наистина в това, което е чул мъжът й, има известна истина. Че знам за такива хора и колко опасни могат да бъдат.

— Щом са могли да влязат в имението ни, покрай пазачите и през стените, без никой да вдигне тревога… може да се върнат — каза Амиел. — Няма ли да поискат да убият и мен? Няма ли да поискат да удушат съпруга ми? Какво да направя?

Лично аз смятах, че ако товиетите са те набелязали за жертва, едва ли можеш да се чувстваш в безопасност дори сред войнишки лагер. Но го премълчах. Казах, че имат жилище в града, нали? И че трябва да се преместят в него още тази вечер. Колкото до сигурността, изведнъж се сетих за един мъж, не, четирима мъже, които едва ли бяха от удушвачите на товиетите.

— Напиши ми адреса. Ще накарам този човек да ви се обади още тази вечер. Платете му добре, на него и на приятелите, които ще доведе, и изпълнявайте точно каквото ви нареди. Можете да му вярвате, нищо, че изглежда неблагонадежден. Държал е живота ми в ръцете си. Казва се Йонджи.

Довърших разказа си за убийството на слугите на Амиел и как стражите се отнесли към случая като към нещо съвсем обичайно, и замълчах. Тенедос не реагира, а се обърна към младия страж.

— Кутулу?

— Съвсем обичайно си е — отвърна той. — През последните два месеца са ни съобщили за четиристотин и шестнайсет такива убийства. Богати, бедни, изглежда, е все едно. Понякога домът е ограбен, друг път — не. Изглежда, кампанията на убийците е не толкова заради злато, колкото за да се създаде хаос и паника.

— Но шум не се вдига — подхвърлих.

— Полагат всякакви усилия да потулят проблема.

— Защо? — попита Тенедос.

— Такива са изричните заповеди на Властта на Десетимата.

— Какво добро може да носи това, по дяволите? — казах ядосано. — Това, че ги пренебрегват, не ги премахва. Какво още им трябва, по дяволите — Так да заподскача върху проклетите им от боговете черепи ли?

— Так? — Кутулу ме изгледа озадачено. Явно Десетимата не бяха доверили всички факти дори на преките си служители.

Тенедос ме погледна.

— Продължавай, Дамастес. Не можем повече да се съобразяваме със заповедите на Десетимата. Моментът е много по-опасен, отколкото някой от тях… а сигурно и ние… осъзнаваме. Разкажи му всичко.