Читать «Кралят-маг» онлайн - страница 195

Този път ми позволи да хвана ръката й.

— Когато станах на шестнайсет, всичко се завъртя като в мъгла. Имаше балове, езди, светски вечери и не можех нито миг да остана сама. Можеше да ми хареса, ако не знаех, че целта е само една: да ме омъжат за най-подходящия човек, който може да намери семейството ми. Подходящ за тях.

— Това продължи година, а после баща ми доведе Ернад — тя въздъхна. — Лорд Лаведан. Помислих си, че майка ми ще умре от радост, че най-после някой „с подходящо положение“ ухажва дъщеря й. Както казах, скоро след това стана точно така. И незнайно как всички бляскави младежи разбраха, че въпросът е решен, и изведнъж си намериха други пламъчета, около които да пърхат. Животът ми беше предопределен до сетния ми ден.

Изчаках я да продължи, но тя замълча. След това ме погледна.

— Сигурно си мислиш, че всичко това е боклук. Някакво си богаташко момиченце, трябвало е сигурно да се роди в бордей, за да разбере какво означава мизерия.

— Не — отвърнах искрено. — Познавал съм хора, които са били по-бедни и от най-бедните, и пак са били щастливи. Моля те, Маран, престани да се унизяваш.

Тя не откъсваше очи от мен, сякаш не беше сигурна дали да ми повярва, или не. Изведнъж стана.

— Хайде, Дамастес. Искам да се прибера у дома. Съсипах този ден и за двама ни.

Възразих, че нищо не е съсипано, че за мен е било важно да ми разкаже за тези неща, но тя не искаше и да чуе, затова се върнахме в каретата и тя ме откара до конюшнята, в която бях оставил Лукан. Съвсем леко докосна устните ми, когато се целунахме за довиждане, и отчаяно съжалих, че не мога да й кажа нищо, което да я накара да се почувства по-добре. Но нямах какво да кажа и каретата си тръгна.

Докато яздех към гарнизона, премислях отново и отново всичко, което ми беше разказала. Струваше ми се странно, с изключение на богатството й, колко сходно беше детството ми с нейното. Но едното беше създало жена, която, както вече разбирах, е отчаяна и нещастна, а другото — мъж в съвсем друго положение.

Същата нощ, докато чаках да заспя, отново премислих. Изведнъж осъзнах една разлика: аз бях правил всичко по свой избор, докато нея никога не я бяха питали за нищо. И тогава си помислих, че това ставаше — става — с почти всички жени, които съм познавал. Всичко, което им беше позволено да правят, се решаваше от мъж. От мъж или, като майката на Маран, от някоя, която се радва да прави онова, което се харесва на мъжете.

Зачудих се как мислителите на Нуманция могат да дърдорят за неправдите, извършвани над робите, или за бедните, или за унизените планински племена, а не могат да погледнат над възглавницата и да видят другото, още по-голямо и неизменно зло.

Изтласках тези мисли от ума си: след като един войник едва можеше да се надява, че ще повлияе на изхода на едно-единствено сражение, как можеше да се надява да промени нещо, което приличаше на непроменим обичай? Навярно единственият начин да се променят нещата беше ако богинята на Тенедос, Сайонджи, кимнеше и позволеше обществото да се обърне така, че всичко да се промени. Но това ме накара да потръпна — кой можеше да твърди, че богинята предпочита нещата да са различни?