Читать «Мисти» онлайн - страница 99
Джос Стърлинг
„Това са полтъргайстите. “
„Не трябва ли да почукаш, преди да изникнеш в главата ми?“, попитах. Алекс бързо развиваше навика да нахлува телепатично в мислите ми. Предполагам, че това бе въздействието на дарбата му върху мен, защото успяваше да убеди бариерите на ума ми да го пуснат, без дори да забележа. Трябваше да си изясня какво означаваше това, но не сега.
„Съжалявам. Ще се изкашлям силно следващия път. Но ти водеше такъв интересен разговор със себе си, че не исках да го прекъсвам.“ Усещах усмивката в гласа му.
„Е, как мина?“
„Спечелихме.“
„Не съм мислила сериозно, че е възможен друг изход.”
„Отборът от Амритсар бе наистина добър. Бяха близо до победата.”
Предположих, че моето златно момче бе наклонило везните в полза на отбора си. „Браво на вас!“
„Все още ли е добре да се отбия?” Дебатите се бяха състояли в театъра на училището ни, който само дворът делеше от игрището за ръгби. Не трябваше да измине голямо разстояние, за да дойде и да ме намери.
„Чакам те и в същото време се опитвам да се преборя със статистиката за населението. Тя печели. Ела и ме спаси.”
Като прецених, че е на двайсет минути от мен, извадих компактно огледало, за да проверя дали не съм направила нещо, характерно за Мисти, като например да съм изцапала носа си с мастило (известно бе, че дъвча върха на химикалките си, а невинаги помнех как ги държа). Наклоних огледалото, за,да погледна бузата си, и улових в него някого зад себе си.
— Алекс, как...?
Но не беше Алекс. Иззад рафтовете се показа журналистът от пресконференцията. Добих ясното впечатление, че нямаше да излезе, ако не го бях видяла.
— Съжалявам, че те безпокоя. — Говореше тихо и наистина се извиняваше, обаче такива не ми минаваха. — Търсех Алекс дю Плеси, а забелязах, че обикновено е там, където си ти.
Сърцето ми заби тежко, сякаш се изкачвах по централното стълбище през междучасието. Бързо прибрах нещата си, без дори да го погледна.
— Не предполагам, че трябва да сте тук.
— Не се тревожи: имам препоръчителни писма от пресата. — Приближи се до масата. Мисля, че ми показваше значката си или може би ми подаваше ръка, не смятах да установявам зрителен контакт с него. — Казвам се Ели Дейвис. Работя за лосанджелиски вестник.
— Имах предвид, че тази част на училището няма нищо общо със състезанието. Тя е само за учениците и персонала.
— Като че ли това има значение за теб. — Той се смееше, но аз не усещах искрената весела нотка. Смехът му звучеше по-скоро горчиво. — Видях ви двамата с Алекс дю Плеси да минавате през много заключени врати, как го правите между другото? Или трябва да питам
