Читать «Мисти» онлайн - страница 96

Майка ми издаде звук, който предполагаше, че не е съгласна.

— Искам да я наглеждате и да ни уведомите, ако мислите, че той отвлича вниманието й от важните неща.

— Аз съм тук, нали знаеш, татко — казах.

— Много добре го знам. Можеш да видиш, че не действам зад гърба ти, Мисти.

Мисис Хадълстън ми се усмихна снизходително.

— Ех, какво е да си млад и влюбен! Помните ли тези години? Тя няма да е единствената, която ще премине през възходите и паденията на връзката, мога да ви насоча към дузина момичета от нейната група, които се борят със същото. На този етап в живота тези връзки обикновено не траят дълго, което не означава, че младите хора не ги приемат насериозно. Моля те, чувствай се свободна да идваш при мен, когато си разтревожена, Мисти. Вратата ми е винаги отворена.

„Тя ти мисли доброто“, каза майка ми.

„Знам, но не мисля, че ще почукам на вратата й, за да й кажа, че съм сродна душа на човек, който живее в другата половина на земното кълбо.“

— Благодаря, мисис Хадълстън. За мен е голяма утеха да знам, че има човек с такъв здрав разум, към когото да се обърне — каза татко. Под „здрав разум“ двете с майка ми трябваше да разбираме човек без дарба.

След обяд се сбогувах с родителите си на училищния паркинг. Обикновено бях тъжна да ги видя да си отиват, но днес изпитвах облекчение.

— Предайте на баба, Гейл, Фелисити, Пийс, Съни и Темпест, че ги обичам. — Дадох им целувка за всеки и прегърнах татко, осъзнавайки че за първи път в живота си бяхме имали сериозно несъгласие, което не бяхме разрешили, преди да се разделим.

— Грижи се за себе си, мила, и подреждай правилно приоритетите си. Виждам, че си влюбена до уши в това момче, но в момента има по-важни неща, върху които трябва да се концентрираш.

Всъщност нямах, но тъй като татко искрено мислеше това, което казваше, думите му не се регистрираха като лъжа.

— Ще се опитам да не те разочаровам.

— Не става въпрос за чувствата ми, Мисти. А за това как ще подходиш към следващите няколко години.

Беше истина обаче: намирането на сродната ми душа бе отворило бездна в семейството и татко . чувстваше, че стои от едната страна, майка ми — от другата, а ние, децата, бяхме на въжения мост над пропастта. Беше ми тъжно за него, защото нито един от нас, братята и сестрите, не можеше да не застане на страната на хората с дарби, опитът ни бе така различен от неговия.

Предложих му толкова утеха, колкото можах.

— Още е рано, татко. Двамата с Алекс имаме много проблеми за разрешаване и никой от нас не иска да застане на пътя на другия. Така нещата няма да се получат.

— Това е добре. Е, казах каквото имах. — Целуна ме за последен път и седна на шофьорското място.

Мама нямаше нужда от думи, за да ми сподели какво мисли: изражението й казваше всичко.

— Знам. Няма да се сърдя на баща ти. Разбрах — наистина.

— За него е толкова трудно. Може би въобще не трябваше...

Прекъснах я, преди да е изказала на глас съжаления, които трябваше да останат неизказани.

— Не. Вината не е твоя. Ще го решим.

Тя ми се усмихна леко.

— Нима не говориш като възрастна! Липсват ми тези мигове да те видя как се превръщаш във възрастен човек, тъй като си непрекъснато тук, в Кеймбридж. Гордея се с теб.