Читать «Мисти» онлайн - страница 111

— Мило, но не ми е от полза! — извиках, а мускулите ми започнаха да треперят от умора.

— По-добре се върни за нея — каза Фил на Алекс.

Беше ли изпълнен Алекс с нетърпение?

— Добре, Мисти, идвам.

„Съжалявам, че ти попречих да стигнеш върха, Едмънд Хилъри“, помислих си кисело. Бях много уморена само от това, че се държах. Хората не са създадени, за да се прилепват към скалите, това е запазена територия на насекомите и влечугите. И на лишеите. Опитах се да се разсея от мислите за различните същества от природния свят, които с радост биха висяли тук. В този списък Мисти Девън не фигурираше.

Позната ръка се появи до моята — силна, опитна.

— Проблем? — Алекс ми се усмихваше, но до момента, в който не видя изражението ми. — Наистина си заседнала, нали? Помислих, че се преструваш, защото искаш компанията ми.

— Това щеше да бъде мило. — Погледнах нагоре. Нямаше начин. Погледнах надолу. О, господи! Щях да остана на тази стена до края на живота си, и то само защото мислех, че ще го впечатля. А той дори не беше до мен, за да види.

— Наистина е много просто.

— Казва момчето, чийто захват е два пъти по-дълъг от моя.

— Жълтият маршрут е за деца.

— Не ме караш да се чувствам по-добре. — Ако имах свободна ръка, щях да го ударя.

— Окей, съжалявам. Виж, ще ти помогна да намериш следващата хватка. — Огледа стената около мен, после се обърна така, че ме обгърна, а ръцете му бяха от двете ми страни. Доближи устните си до ухото ми и запя само за мен. — Не вярвай, че някой изпитва към теб онова, което изпитвам аз в този момент.

Някак бе налучкал единственото, което можеше да ме разсмее.

Накара ме да пусна жълтата хватка и помасажира леко пръстите ми, за да отстрани сковаността им.

— Сега сложи ръката си тук. Досега трябва някак да си се досетила какво трябва да правиш. — Показа ми коя е следващата стъпка. Коляното му побутна моето отзад. — Сгъни крака си и го повдигни, да, това е. Намери издатината с пръстите на краката си.

— Може би ти ще бъдеш този, който ще ме спаси — изпях в отговор.

— И все пак, ти си моята опора. Това е: справяш се.

Когато той бе до мен, можех да продължа да се катеря със скоростта на охлюв. Бях опасана с въжета, но всъщност неговото неотклонно окуражаване ми помагаше да продължа

— Това е добре. Виждаш ли: ще стигнеш догоре, bokkie.

Почти бяхме стигнали върха

— Окей ли е сега?

— Да, благодаря.

Той се наведе по-близо към мен, като че ли се канеше да ме целуне.

— Ехо? Алекс, това там горе ти ли си? — извика глас отдолу.

Целувката бе отложена и Алекс погледна надолу.

— Йохан! Извини ме, Мисти. — И без повече суетене, той заслиза, като отново ме остави сама с мъките ми.

Хюго, Майкъл и Фил ме уговориха да превзема последните няколко метра и така стигнах платформата. Не можех да стоя права, само седях, подпряла глава на коленете си, мърморейки „никога повече”.

— Искаш ли да ти покажа как да слезеш? — попита Фил, най-добрият в катеренето от четиримата.

Поклатих глава.

— Не мисля, че си струва да чакаш Алекс. Той разговаря с чичо си. Страхотно, нали? Толкова съм доволен, че сега има семейство.