Читать «Мисти» онлайн - страница 110

Въжетата за катерене са крайно неласкави, тъй като подчертават онези части от тялото ти, които обикновено не препасваш с предпазни колани, след като пораснеш достатъчно, че да не ти трябва бебешко столче. На Алекс обаче му харесваше какъв ефект имаха върху мен, ако се съдеше по пламъчетата в очите му. Успя да ме целуне няколко пъти, докато закрепяхме въжетата.

— Окей, момчета, тъй като имате опит, поемете по червения маршрут — каза Хамиш, нашият инструктор. Той беше висок и имаше тяло на сериозен планинар и вече бе спечелил уважението на момчетата, като им бе описал катеренето в Иосемити.

— Дадено. — Майкъл вече бе на стената и използваше дългите си ръце, за да се хване за следващия червен блок от пластмасовата повърхност на скалата. Въжетата висяха от върха като странни разноцветни ленти. Не можех да си представя да се покатеря дотам. Какъв бе смисълът?

О, да, исках да покажа на Алекс, че ще се опитам да бъда част от живота му, а катеренето бе едно от любимите му хобита.

— Мисти не се е катерила досега — каза Алекс на Хамиш, преди да се закопчая.

Погледът на Хамиш обходи облечената ми в черна ликра фигура, преценявайки способностите ми.

— Изглеждаш малко бледа, момиче. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Хм...

— Кой е най-лесният маршрут? — попита Алекс. Вниманието му всъщност не беше върху мен, тъй като гледаше напредъка на Хюго, който се катереше към следващата издатина. Стомахът ми се преобърна.

— Жълтият. Детска игра. Нищо прекалено предизвикателно.

— Хмм. — Думите вече не бяха възможни.

Алекс постави ръката ми на първата позиция.

— Хайде. Бавно.

— Хей, Алекс, какво правиш? Ще остареем тук горе — извика Фил. Вече бе стигнал върха и чакаше пътят да се изчисти, за да слезе.

— Идвам. — Алекс ме потупа по дупето, жест, който казваше „тръгвай”, и започна да се катери до мен. Скоро бе няколко метра над мен. Слушах търпеливите напътствия на Хамиш, сякаш животът ми зависеше от това.

— Следващата е вляво. Не, не зелената. Ти си по жълтия маршрут, помни. — Не знаеше, че почти непрекъснато държа очите си затворени.

На около една трета от пътя нагоре направих грешката да погледна надолу.

— Мисти, заседна ли? — попита Хамиш. — Няма нужда да изпадаш в паника, любов моя: следващата хватка е на леко протягане вдясно.

Но ръцете ми не искаха да се пуснат. Защо въобще правех това? Мислех, че ще бъда с Алекс, но той се бе изстрелял нагоре и абсолютно нямаше причина да продължавам, тъй като със сигурност не се забавлявах. Канех се да се върна, когато си спомних как да накарам ръцете и краката си да ми се подчиняват.

— Хей, Алекс, момичето ти замръзна — извика Хюго услужливо, гледайки ме от върха. — Хайде, Мисти, можеш да го направиш. Все пак, нали си моята опора.

Момчетата подеха песента: Днес ще бъде денят...

Другите хора в спортния център спряха, за да послушат как квартетът ми прави серенада, докато стоя неподвижно на стената. Сега всички знаеха, че съм заседнала.