Читать «Мисти» онлайн - страница 109

— Трябва да му е отнело доста време да сортира нещата, които се отнасят и не се отнасят до мен. — Не исках никога повече да бъда в тази стая. Унищожителят сигурно бе извлякъл някакво извратено удоволствие от стореното. — Това е работата ми по цели три предмета. Не е стигнал до географията, но само защото тя бе с мен.

— Ще кажа на учителите ти за случилото се.

— Но страниците не могат да бъдат възстановени, те бяха работата ми, бележките ми.

— Знам, съжалявам. Някои неща изобщо нямат смисъл. Има хора, които са чисто зло.

Приятелите ми бяха шокирани, когато чуха за станалото. Във вакуума, образуван от липсата на разумна причина за нападението, те измислиха множество обяснения, но нито едно от тях не бе така страховито като това да бъдеш мишена на непознат, мразещ хората с дарби. Умът ми нашепваше, че бе възможно това да бъде дори някой от моята група, някой от моето училище, който мисли като журналиста. Тази мисъл бе ужасна, защото започнах да подозирам всички.

„Но ти знаеш кога изричат истината — казах си. — А и всички са истински нещастни заедно с теб.“

Тони, Хафса и Анализ, чиито учебни предмети се покриваха с моя избор, веднага обещаха да направят ксерокопия на работите си. Хафса застана над машината в кабинета на секретарката, за да преснима работата си по химия, докато Анализ преглеждаше бележките си по математика, а Тони по биология.

— Около теб винаги се случват странни неща — удиви се Анализ и отвори папката си.

— Никога такива, уверявам ви. — Седях свита във фотьойла за посетители, притиснала колене към гърдите си.

— Може някой да е бил разтревожен от нещо, което някога си казала — предположи Хафса. — Знаеш, че можеш да бъдеш... хм... много директна.

— Не че това го извинява — побърза да добави Тони. — Ти не си виновна.

— Разбира се, че не си. Това бе само мисъл. — Хафса се изчерви и се зае да подреди записките.

Седмицата бе изпълнена с нещастие. Трябваше да бъда на седмото небе в дните след откриването на сродната си душа, но вместо това тънех в лошо настроение. Родителите ми говореха, че ще ме приберат у дома, и ми позволиха да остана едва след като ги уверих, че искам да бъда в Кеймбридж. Алекс бе тук, къде другаде бих могла да отида? Единствените хубави мигове бяха онези, прекарани насаме с него, но дори те само ми напомняха, че не мога да бъда с него на вълнуващия финал на състезанието. Малките неща придобиваха огромни размери за мен, защото се тревожех за всичко.

Във вторник отборът му имаше свободна вечер. Тарин искаше да ги заведе да потренират катерене на стена в спортния център, тъй като те всички обичаха този спорт. Алекс настоя аз също да отида, тъй като нямаше дебати, на които да навредя, и можеше да рискува да ме видят с него на обществено място. Дори когато не беше с мен, се грижеше никога да не оставам сама.

— Мразя височините — предупредих го, докато крачехме през тревната площ на „Паркърс Пийс“ към модерния спортен комплекс. — Само ще гледам.

— Ще видим. — Той ме дари с една от усмивките си, които разтопяваха сърцето. О, господи, усещах как решимостта ми се изпарява. Бих направила всичко, за да го впечатля, и мисля, че той го знаеше.