Читать «Мисти» онлайн - страница 105
Джос Стърлинг
— Не бъди глупав, вината не е твоя, не е и моя. Заедно сме в това.
— Благодаря,
— Няма защо, Алекс.
Погледите ни се срещнаха, неговите пронизващо сини очи сякаш се гмурнаха дълбоко в мен. Имаше поне едно хубаво нещо в цялата тази работа: бях изправена срещу това със сродната ми душа до мен.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Полицията не откри отпечатъци в стаята ми, поне не и такива, принадлежащи на непознат.
— Ръкавици — каза отговарящият за огледа на местопрестъплението. — Повечето престъпници слагат такива. А в училище като това ще бъде почти невъзможно да се изолира ДНК проба от нашественика. Предполагам, сигурна сте, че не е някоя от вашите съученички? — Местната полиция не криеше факта, че се надява работата да е на вътрешен човек, на някоя прекрачила границите на правилата ученичка. Телефонното обаждане на Виктор Бенедикт ги бе спряло да отхвърлят проблема, без дори да го разследват, но жената, която снемаше отпечатъци, ме накара да се почувствам така, сякаш й губя времето.
Изправи се и взе чантата си.
— Не, нищо. Стаята ти е чиста, ако се изключи разхвърлянето.
Това ми напомни за жертвите на убиеца, които като че ли бяха умрели без причина, за убиеца, който не оставяше следи. Ако искаше да ме окуражи, не успя.
Когато тя си тръгна, заключих вратата, но без да бързам да оправя кашата. Обещах си да го сторя на сутринта. Огледах коридора. Тарин и Алекс разговаряха с мисис Хадълстън на прага на стаята на Хафса. Ако съдех по благоразположеното и възторжено изражение на класната си ръководителка, дарбата на Алекс работеше на пълен ход. Изчаках на място Алекс да ми даде знак, че е безопасно да се присъединя към тях.
Той ме погледна и ми подаде ръка.
— И така, иде отидеш при приятелите си тази вечер — обяви мисис Хадълстън, щом се приближих, и го каза така, сякаш това бе нейна идея. — Утре ще ти помогна да подредиш стаята си. — Вдигна поглед, застанала на ъгъла на стълбището. — Наистина трябва да инсталираме камери тук. Така крадците ще се замислят, преди да нахлуят.
Подозирах, че нашествениците призраци като този, преобърнал стаята ми, бяха прекалено умни, за да се оставят да бъдат заснети от камера. Исках просто да се измъкна оттук. Бях намерила чантичката с тоалетните си принадлежности и чисти дрехи и отчаяно исках да тръгна.
— Може ли да тръгваме вече, моля?
— Погрижете се да се върне навреме за регистрацията в осем и половина — нареди мисис Хадълстън на Тарин.
— Да, разбира се. — Тарин се усмихна, за да й вдъхне увереност. — Благодаря, Морийн.
Излязохме през портата, която се използваше през нощта, и се озовахме на „Трампингтън Роуд". Минаха само няколко коли, докато вървяхме към центъра на града. Кеймбридж беше жив и листата шумоляха, звук, който обикновено биваше удавен от човешката активност. Това ми напомни, че сме заобиколени от километрична равнина, която се виждаше от космоса като точица сред полята и оградите на Кеймбриджшир. Чувствах се изложена на показ, плячка, уловена в капана на ястребовия поглед.
