Читать «Мисти» онлайн - страница 103

Алекс се усмихна горчиво.

— Но знае, че съм свързан с теб, това превръща и теб в мишена. — Взе чантата ми и пъхна учебника в нея. — Да се връщаме в стаята ти. Това място не ми харесва.

Огледах тъмните местенца между високите рафтове.

— И на мен, не и през нощта.

Пресякохме училищния вътрешен двор, за да стигнем до пансиона. Вратата, която водеше към моето крило, бе защитена с код. Исках да повдигна настроението, затова се отдръпнах леко назад.

— Хайде, свърши си работата.

Той ме потупа по челото.

— Забравила си кода?

— Не, просто ми харесва да те наблюдавам как работиш.

Алекс се засмя тихо и ми махна с ръка да отстъпя още по-назад.

— Между другото, какво е bokkie?

— Казал съм това? — Алекс се усмихна горчиво.

— Да. В библиотеката.

— Означава малка сърна, но също така любима.

Усмихнах се широко. Понякога нямам нищо против дарбата си.

Смутен, Алекс се обърна и задвижи пръсти по таблото. Вратата се отвори.

— Беше ли необходимо движението на пръстите? — попитах, като повторих движенията с моите. Нищо чудно, дето Дейвис подозираше, че се използва магия.

Той взе ръцете ми в своите и целуна връхчетата на ноктите ми.

— Не, но исках да ти дам нещо, на което да се възхищаваш.

— О, възхищавам се на теб... непрекъснато. Ти си един огромен ходещ бутон „харесвам“, Алекс дю Плеси.

Той се засмя.

— Това звучи наистина забавно. Това означава ли също така, че непрекъснато искаш да ме натиснеш?

— Да, моля. — Престорих се, че натискам копчето на ризата му. — Но без да те споделям на други страници.

— Ревнива си, нали?

— Да.

— Аз също. Хайде, покажи ми къде живееш, преди охраняващите коридорите да ме изхвърлят.

Поведох го нагоре по стълбите към стаята ми на втория етаж. Минахме покрай някои други момичета от пансиона. Те гледаха Алекс с широко отворена уста — не само защото нарушавах правилата, а защото просто караше челюстите да увисват, за което не можех да ги виня.

Отворих вратата на стаята си, за да пусна Алекс да влезе първи.

— Ето я моята бърлога.

Той спря на прага.

— Мисти, така разхвърляна ли си обикновено?

— Не съм разхвърляна! — Надникнах над рамото му. — О, господи! — Бях поразена и се притиснах в ръката му.

Вещите ми бяха разхвърляни навсякъде — чекмеджетата бяха обърнати, гардеробът изпразнен, чанти, портмонета и папки преобърнати наоколо. Опитах се да вляза, но Алекс препречи вратата с ръце.

— Недей. Уриел трябва да види това. Полицията също... предполагам. Не трябва да пипаш нищо.

Прилоша ми: беше все едно че са го причинили на мен, а не на стаята ми. Личните ми вещи бяха разпилени и се виждаха ясно — бельо, тоалетни принадлежности, снимки, писма, спомени.

— Но кой го е направил? Какъв е смисълът? Нямам нищо ценно, нито тайни.

„Наистина ли?“

„С изключение на това.“

„И става въпрос точно за това, предполагам.“

Хафса дойде, за да разбере защо все още стоим в коридора.

— Всичко наред ли е?

Направих място, за да й покажа стаята.

— Не, всъщност не е. — Гласът ми се прекърши и премина в ридание. Алекс ме погали със съчувствие по тила.