Читать «Мисти» онлайн - страница 100

— Уча по география, мистър Дейвис, и не живея в измислен свят. — Притиснах чантата до гърдите си и се запитах дали просто не трябва да изоставя учебника си. Погледът ми се стрелна към вратата. Не ми харесваше това, че ни бе дебнал в първите крехки мигове на връзката ни.

— Е, няма нужда да бързаш. Дни наред се опитвам да говоря с теб и Алекс. Не разваляй всичко сега, когато най-после сме сами за няколко минути.

„Алекс, не идвай тук. Онзи журналист ме завря в ъгъла. Предупреди Уриел.“

Отговорът му се върна като бумеранг.

„Шегуваш се, нали? Няма да те оставя сама с него.“

Чу се лек сигнал от аларма. Дейвис извади от джоба си някакво устройство, почти със същите размери като телефон.

— Интересно. Използвате телепатия.

— Това... — Отчаяно исках да отрека, но не можех. Направих крачка към вратата, но той застана на изхода и блокира пътя ми. — ... не е ваша работа.

Той обърна устройството така, че да мога да видя екрана. На него имаше нещо като диаграма.

— Настроил съм го да измерва психичната активност. Телепатията качва нивото далеч над нормалното и включва алармата. Почти ме изхвърли навън при онзи първи дебат. Предполагам, че твоето момче мамеше по някакъв начин и общуваше с някого извън стаята. С теб ли разговаряше?

Не, това бе Ейнджьл, която разговаряше с мен.

— Грешите. Алекс не мами по време на дебатите.

— Но не казваш, че не използва телепатия. — Изгледа ме продължително, опитвайки се да разгадае тайните ми. — Сега, когато намирам това за очарователно, всеки, към когото подходя с въпроса, отрича.

Това е така, защото всички други могат да лъжат.

— Дори не знам какво представлява психичната енергия, така че откъде да знам, че устройството ви работи? — Никой не знаеше с точност как функционират нашите сили.

— Много ще се радвам да споделя това с теб, млада лейди, но първо имам нужда от някои отговори.

Чух някой да бяга нагоре по стълбите, после вратата се отвори с трясък.

— А, Алекс! Толкова съм очарован, че се присъедини към нас.

„Той има апарат, който отчита телепатията.“

Устройството отново изпиука.

— Малко предсказуемо. Предполагам, че тя ти казваше за това? — Дейвис вдигна сензора. — Наричам го детектор за хора с дарби. Така наричате себе си, нали? Онези, които знаят; доста твърдоглави, не бихте ли казали?

Алекс не можеше да ме достигне по нормалния начин, защото Дейвис ме бе заклещил до страничната преграда на писалището. Алекс я прескочи и застана между журналиста и мен.

— Добре ли си, bokkie? — Прегърна ме с едната си ръка.

— Случвало ми се е да уча и с по-добър резултат. — Зарових глава в гърдите му, преди да се отдръпна. Чувствах, че трябва да посветим цялото си внимание на онова, което правеше Дейвис.

— Алекс, надявам се, че ще ми простиш, задето те приклещих така в ъгъла, но е много трудно човек да се види с теб. — Журналистът имаше напрегнатото изражение на ловджийско куче, подушило плячка. Погледът му бе прикован в гърба на моята сродна душа.