Читать «Кристал» онлайн - страница 112
Джос Стърлинг
- Повече от добре. Ти беше невероятен. Истински герой!
Стив се усмихна самоиронично.
- Хубаво е да знам, че ми е в кръвта.
Лили го прегърна през кръста.
Гордея се с теб!
- Ще излезем през задния изход - Джеймс даде няколко бързи разпореждания по телефона си. - Ще уредя шофьорът ми да закара Кристал и приятелите й у дома. - Горкият Джеймс бързаше да ме отстрани от орбитата на Стив, защото съвсем очевидно аз бях подривен елемент. - А ти, скъпи мой, трябва да си закараш задника горе в планината и да направиш номера преди времето да се е развалило.
Стив мушна ръката си в задния джоб на Лили, а тя мушна своята в неговия.
- Благодаря ти, Джеймс, и извинявай за всичко. С Лили ще ти обясним по пътя нагоре, но те предупреждавам - няма да повярваш на нито една дума.
Режисьорът простена.
- Само ми кажи, че не ме чака скъпо съдебно дело.
- Надявам се, че не.
- Има ли кого да застрелям за случилото се?
- Изпревариха те, но това изобщо не е за смях.
Джеймс размаха пръст пред мен.
- Кристал, напомни ми защо изобщо те пуснах да се приближиш до филма ми? - Той не ми беше сърдит, просто беше ядосан от ситуацията, в която го бях въвлекла.
- Защото съм висока, господин Мърфи.
- Отсега нататък, Мърфи - измърмори той под нос и ни подкара през задната врата, - никога недей да работиш с деца, животни и високи момичета.
В наше отсъствие бяха доставили сватбената рокля. Синьора Кариера я беше приела от куриера вместо Даймънд и я беше закачила в стаята й, така че тя да е първото нещо, което сестра ми щеше да види, когато се прибере у дома.
О, боже! - Тя седна на леглото и се взря в роклята. - Не мога да облека това нещо.
- Роклята е красива, Ди. Дай си няколко дни. Сватбата е чак в събота, а дотогава може да успеем да върнем спомените ти. - Докоснах благоговейно дантелената рокля - беше великолепна. Исках Даймънд да се чувства прекрасно, когато я облече, и да не бъде отчаяната, празна жена, която не може да си спомни най-важните хора в живота си.
- Ще се обадиш ли на мама и останалите вместо мен? Не знам какво да им кажа. - Тя се покашля. -Дори не знам що за хора са.
- Разбира се. - Взех телефона и слязох в градината, за да се обадя на мама и да й кажа, че златното й момиче беше изгубило много от спомените си. Това беше най -трудният разговор, който някога съм провеждала. Майка ми направи прибързаното заключение, че вината е моя след като аз бях организирала моминската вечер. Струва ми се, че тя не проумяваше сериозността на случилото се с дъщеря й и гледаше на цялата работа като на продължение на срама, който им бях докарала със снимките във вестниците. Толкова бях свикнала да бъда семейната издънка, че ми трябваше време да си припомня, че веднъж поне бях невинна.
- Чакай малко, мамо! Не можеш да ме виниш! - прекъснах я на средата на лекцията й върху ролята ми в съсипването на живота на сестра ми. - Даймънд не ме обвинява, а и аз знам, че не съм отговорна за действията на контесата.
- Но какво ще стане със сватбата!
Умът на майка ми имаше удивителната способност да се концентрира върху тесни проблеми. Вероятно поради тази причина никога не се беше запитала какви могат да бъдат по-широките последици от дарбата ми
