Читать «Кристал» онлайн - страница 101

Скочих, повдигнах се няколко метра нагоре, усетих как ръцете ми не издържат и се пуснах на земята. Опитах отново, но този път успях само да се ударя в стената като неопитен звънар, който бие камбаните и когото въжето е повдигнало от пода.

- Съжалявам, не мога да се кача. Никога не съм мечтала да ставам екшън герой и никога не съм развивала мускулите на ръцете си, освен като вдигам чашата за кафе.

Трейс се покатери по въжето чевръсто като маймуна.

- Вик, вържи я с въжето през кръста.

Беше мило от тяхна страна да не ме поднасят, когато ме затеглиха нагоре като чувал с картофи. Сълзи на гняв заради собствената ми неумелост запариха в очите ми, но бях твърде ядосана, за да им позволя да потекат. Вместо това ги обърсах силно.

- Извинявай - измърморих, когато стигнах горе.

- Няма нищо, Кристал - Трейс отвърза въжето и го хвърли към следващия. - Ще се оправиш ли сега?

Погледнах надолу и преглътнах - беше доста високо. За късмет, снегът се беше натрупал до стената така че щях да се приземя на мекичко.

- Естествено. Аз съм ницджа. Не исках да ви преча. - И като се примъкнах не много грациозно по дупе до ръба на стената, взех въжето, което минаваше от другата страна, и наполовина се спуснах, наполовина паднах по дупе в снега и цялата се разтресох. Зед ме измъкна от дупката и ме прегърна.

- Нинджа, а?

- Ти си чул?

- Всички чухме. Трябва да разкажа на Хав.

- Ще те убия, ако му кажеш как съм ви забавила.

- Не си ни забавила, Кристал, справяш се отлично.

Братята му се спуснаха без усилие при нас и всяко елегантно кацане беше упрек към мен затова че бях избягвала часовете по физическо. Когато и шестимата се събрахме извън земите на крепостта, безпокойството ми намаля.

- Татко казва, че Уил ще се оправи - докладва Трейс. - Лили ще го закара до болницата с Хав, а татко ще отведе момичетата във вилата със Стив. Иска да отидем при тях.

Колата беше паркирана малко по-надолу до пътя, скрита зад един шубрак калини. Натоварихме се в нея. Наложи се да седна в скута на Трейс, за да се поберем. Уриел обърна и се отправи към главния планински път.

- Феникс, изглеждаше добре, нали? - попита Айвс братята си.

- Да, всички изглеждаха добре - поне на повърхността - потвърди Уриел.

- Скай със сигурност може да се бори - рече Виктор с възхищение. - Не ми позволи да й помогна да заспи, когато не й се спеше.

- Може би е видяла цветовете ти и е разбрала, че лъжеш, когато й каза, че само ще провериш дали има температура. - Зед потропваше неспокойно по стъклото до себе си и гореше от желание по-бързо да стигне при нея.

Виктор сви рамене.

- Сънотворната мисъл работи най-добре, когато докосна някого по челото.

- Изненадах се, че мама те остави да я преметнеш така - рече Уриел. - Не се е хващала на номера ти, откакто ти стана на десет.

- Да, но тя не си спомня, нали? Не позна никой от нас.

Никой нямаше какво да отвърне.

Пътят зави надясно и пред нас се показа разклонението. Една полицейска кола с мигащи сини светлини, озаряващи боровете, които стояха на пост, беше паркирана през средата и блокираше пътя ни.