Читать «Окованият нарцис» онлайн - страница 12

-Ще отговоря на въпроса ти по най-добрият начин, който мога, но имам предчувствие че ще бъде дълъг разговор. Нуждая се да знам, че хората ми са в безопасност преди да започнем да обсъждаме отношенията си.

-Отношения? Това ли е, което имаме? - Гласът му беше много сух.

-Жан-Клод.

-Не, не, ma petite , ще се обадя на Нарцис и ще спася котките ти, но само, ако ми обещаеш, че когато се обадя отново, ще завършим разговора си.

-Обещавам.

-Думата ти - каза той.

-Да.

-Много добре, ma petite, докато отново говорим. - Той затвори.

Затворих телефона и стоях там. Страхливо ли е да искам да се обадя на някой друг, всеки друг, така че телефона да бъде зает и ние да не можем да си проведем малкия разговор? Да, щеше да бъде страхливо, но беше съблазнително. Мразех да говоря за личният си живот, особено с хората, които са най-свързани с него. Имах достатъчно време да се преоблека, когато телефона звънна. Подскочих и отговорих, а сърцето ми бе в гърлото. Наистина се страхувах от този разговор.

-Здравей - казах.

-Нарцис ще следи за безопасността на котките ти. Сега, до къде бяхме? - Той бе мълчалив за един сърдечен удар. - О да, щеше ли да ми се обадиш, ако не се нуждаеше от помощта ми?

-Жената с която учих. . .

-Мариан - каза той.

-Да, Мариан. Както и да е, тя каза, че не мога да продължа да блокирам дупките в аурата си. Единственият начин да се спася от свръхестествено проникване, е да изпълня дупките с това, което са предназначени да държат.

От другата страна на телефона беше тихо. Тишината беше толкова дълга, че казах: -Жан-Клод, все още ли си там?

-Тук съм.

-Не звучиш щастлив от това.

-Знаеш ли какво казваш, Анита? - винаги бе лош знак, когато използваше истинското ми име.

-Така мисля.

-Искам това да е много ясно между нас, ma petite. Не искам да се върнеш по-късно, плачейки за това, че не си разбирала, колко ни сближават връзките помежду ни. Ако позволиш на мен и Ричард наистина да изпълним белезите върху. . . тялото ти, ние ще споделяме аурите си. Нашите енергии. Нашата магия.

-Ние вече правим това, Жан Клод.

-От части, ma petite, но това са странични ефекти от белезите. Това ще бъде по желание, съзнателно свързване. Веднъж направено, не мисля, че може да бъде развалено, без голяма вреда върху всички ни.

Беше мой ред да въздъхна.

-Колко вампира са предизвикали властта ти, откакто аз съм далеч, размишлявайки?

-Няколко - каза той, гласът му бе предпазлив.

-Повече от няколко, обзалагам се, защото те усещат, че защитата ти не е пълна. Имаш проблеми да ги отблъснеш без да ги убиваш, нали?

-Нека кажем, че се радвам че няма сериозни предизвикателства през последната година.

 -Ще загубиш без мен и Ричард зад гърба си, и не можеш да се защитиш без нас там да можеш да ни докоснеш. Работеше докато бях в града с теб. Докосването, това че бяхме заедно, помагаше за да запушим един на друг силите си. Това бе началото на проблема.

-Да - каза той тихо.

-Не знам Жан-Клод. Не съм сигурна дали ще е различно, но не знам. Господи, Ричард трябва да е отчаян - той не убива като нас. Неговият блъф е всичко, което задържа върколаците да не се разкъсат един друг, а и с неговите дупки в личната му защита. . . -Оставих гласът си да се провлича, но все още си спомнях студеният ужас, който почувствах, когато разбрах на каква огромна опасност излагах всички ни.