Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 148

— Аз и бездруго съм убиец.

— А какъв друг би могъл да бъдеш? Човешките същества не са развивали мозъка си, за да се търкалят край някакви си езерца. Първото нещо, което научихме, бе да убиваме. И добре, че е така, защото досега щяхме да сме умрели, а тигрите щяха да завладеят света.

— Никога не успях да победя Питър. Каквото и да кажех, каквото и да направех. Така и не успявах.

Значи въпросът пак опря до Питър.

— Той беше няколко години по-голям от теб. И по-силен.

— Същото важи и за бъгерите.

Тя разбираше доводите му, или по-скоро липсата му на доводи. Той можеше да победи когото си иска, но дълбоко в сърцето си знаеше, че винаги ще има един, който може да го победи. Той винаги знаеше, че не е победил истински, защото го имаше Питър, непобедимият първенец.

— Искаш да победиш Питър, така ли?

— Не — отвърна той.

— Победи бъгерите. После си ела на Земята и тогава виж дали някой ще забелязва Питър Уигин. И виж как ще се почувства той, когато целият свят те обича и почита, Ендър. Това за него би било крах, Ендър. Ето как ще го победиш.

— Ти не разбираш — каза той.

— Напротив, разбирам.

— Не, не разбираш. Аз не искам да побеждавам Питър.

— Тогава какво искаш?

— Искам той да ме обича.

Тя не каза нищо. Доколкото й бе известно, Питър не обичаше никого.

Ендър не каза нищо повече. Просто продължи да си лежи на сала. Без да помръдва.

По тялото на Валънтайн се стичаха струйки влага, с настъпването на здрача комарите закръжиха по-свирепо из въздуха, тя реши да се гмурне за последен път, а после започна да тласка сала към брега. Ендър с нищо не показа, че разбира какво става, но нервното му дишане й подсказваше, че не е заспал. Когато стигнаха до брега, тя се покатери на кея и каза:

— Аз те обичам, Ендър. Повече от всякога. Каквото и решение да вземеш.

Той не отговори. Тя се съмняваше, че Ендър не й вярва. Валънтайн тръгна към хълма, изпълнена с люта ярост към онези, които я накараха да се държи с Ендър по този начин. Защото в края на краищата тя бе постъпила точно така, както бяха поискали от нея. Тя бе увещавала Ендър да се върне към учебните си занятия и той никога нямаше да й го прости.

Ендър влезе в стаята, все още мокър от последното гмуркане. Отвън бе тъмно, в стаята също. Граф го очакваше.

— Заминаваме ли?

— Щом искаш — отвърна Граф.

— Кога?

— Веднага щом си готов.

Ендър взе душ и се облече. Най-сетне се бе научил кога може да съчетае една цивилна дреха с друга, но все още не се чувстваше добре без униформа и боен костюм. Повече никога няма да нося боен костюм — помисли си той. Това бе играта на Военното училище, а аз привърших завинаги с него. Той чу как щурчетата пеят необуздано весело в гората, недалеч се разнесе шум от кола, която се приближаваше бавно по чакъла.

Какво още трябва да вземе със себе си? Бе прочел няколко книги от библиотеката, но те принадлежаха на къщата и той не можеше да ги вземе. Единственото нещо, което притежаваше, бе построеният от него сал. Той също щеше да остане тук.

В стаята, в която го чакаше Граф, бе светло. Той също се бе преоблякъл. Беше отново с униформа.