Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 145

— Ендър, наистина е така. Може и да сме малки, но не сме безсилни. Достатъчно дълго играем по техните правила, за да кажем накрая, че това е нашата игра. — Тя се изкиска. — Аз съм назначена в една от президентските комисии. Питър много го е яд.

— На мен не ми позволяват да използвам информационните мрежи. Тук няма и компютър, само някакви допотопни устройства, които осигуряват безопасността на къщата и осветлението. Вехтории. Монтирани са преди цял век, когато всеки от произвежданите компютри е работил сам за себе си. Взеха ми армията, взеха ми и чина. И знаеш ли какво? Много-много не ми пука.

— Сигурно се чувстваш добре само в собствената си компания.

— Не. Компания са ми само спомените ми.

— Може би ти си именно онова, което помниш.

— Не, сега си мисля за непознати неща. Мисля си за бъгерите.

Валънтайн потрепери, сякаш неочаквано я прониза студен вятър.

— Аз вече не гледам видеофилми за бъгери. Всички са едни и същи.

— Изучавал съм ги внимателно часове наред. Как корабите им пътуват из космоса. И ето нещо смешно, което ми хрумна едва тук, докато си почивах на сала. Осъзнах, че всички двубои между бъгери и хора са до един от Първото нашествие. А във всички сцени от Второто нашествие, когато нашите войници са в униформата на МФ, във всички тях бъгерите са неизменно мъртви. Неподвижни трупове, приведени над лостовете за управление. Нито следа от битка или нещо подобно. А битката на Мейзър Ракъм — от заснетото сражение никога не е бил показван и един метър филмов материал.

— Може би става въпрос за някакво тайно оръжие.

— Не, не, мен не ме интересува как са ги убили. Интересуват ме самите бъгери. Аз не знам нищо за тях и въпреки това ще трябва един ден да се сражавам срещу тях. През живота си съм участвал в много битки — понякога са били игри, но понякога не. Всеки път съм побеждавал само защото успявах да разбера как разсъждават противниците ми. От самите им действия. Можех да се досетя какво си мислят, че ще предприема, и как виждат развоя на битката. И едва когато знаех всичко това, аз нанасях решителния удар. Много ме бива за тези неща. Да разбирам какво си мислят другите хора.

— Проклятието на децата Уигин. — Тя се пошегува, но се изплаши, че Ендър може да прочете мислите й, така както е разчитал мислите на враговете си. Питър винаги надзърташе в мислите й, или поне така си въобразяваше, но в нравствено отношение той бе такава помийна яма, че тя никога не се смущаваше, че Питър може да прозре дори и най-недостойните й мисли. Но Ендър… не, тя не искаше Ендър да надзърне в мислите й. Щеше да се почувства като разголена пред него. Щеше да се засрами.

— Значи смяташ, че не можеш да победиш бъгерите, без да ги опознаеш?

— Нещата са много по-сложни. Докато се търкалях тук без работа, се замислих и за себе си. Опитвах се да разбера защо толкова ненавиждам себе си.

— Не, Ендър.

— Не ми казвай: „Не, Ендър!“. Беше ми потребно доста време, докато разбера, че мразя себе си, но повярвай ми, успях да го проумея. И нещата се свеждат до следното: В мига, в който наистина разбера своя противник, разбера го дотолкова добре, че вече мога да го разгромя, тогава, в същия този миг, аз го и обиквам. Мисля, че е невъзможно да разбереш истински някои хора, да разбереш онова, което искат, онова, в което вярват, и да не ги обикнеш по начина, по който те обичат себе си. И тогава, в същия този миг, когато ги обиквам…