Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 144

После салът се залюля, тя се обърна и видя как Ендър спокойно смачка с пръст осата.

— Точно тези оси са много гаден вид — обясни Ендър. — Жилят те, без дори да изчакат да ги предизвикаш. — Той се усмихна. — Изучавал съм стратегията на изпреварващото нападение. Много ме бива. Никой не е успявал да ме победи. Аз съм най-добрият войник, който някога са имали.

— А кой е очаквал нещо друго? — попита тя. — Та ти си Уигин.

— За зло и за добро — рече той.

— Това означава, че ти ще промениш света. — И тя му разказа какво вършат с Питър.

— На колко години е Питър, на четиринайсет ли? И вече крои планове как да завладява света?

— Той се мисли за Александър Велики и защо да не е? Защо да не бъдеш и ти?

— Не можем и двамата да сме едновременно Александър Велики.

— Две лица на една и съща монета. А аз съм металът помежду им. — Дори когато го казваше, тя се питаше дали това е вярно. През последните няколко години тя бе общувала прекалено често с Питър и дори и когато си мислеше, че го ненавижда, тя пак го разбираше. Докато до този момент Ендър бе само един спомен. Дребничко, крехко дете, което се нуждаеше от нейната закрила. А не това помургавяло пораснало момче с непроницаем поглед, което убива оси с пръсти. Може би и той, и Питър, и аз много си приличаме, и винаги сме си приличали. Може би само от ревност сме си въобразявали, че сме различни един от друг.

— Бедата с монетите е тази, че когато едното лице е отгоре, другото е отдолу.

— И сигурно точно сега си мислиш, че си отдолу.

— От мен искат да те насърча да продължиш учебните си занимания.

— Това не са занимания, а игри. Нищо друго, освен игри, само че променят правилата, когато им се прииска. — Той протегна отпусната като на марионетка ръка. — Виждаш ли конците?

— Но те също могат да бъдат използвани.

— Само ако ти позволят. Само ако са убедени, че и те могат да те използват. Не, прекалено трудно е и не искам да играя повече. Тъкмо когато започвам да се чувствам щастлив, тъкмо когато започвам да си мисля, че мога да се справя с нещата, те ми нанасят поредния удар. Откакто съм тук, непрекъснато сънувам кошмари. Сънувам, че съм в бойната зала, само че вместо в условията на безтегловност играта се води при гравитация. И те непрекъснато променят посоката й. Така че никога не стигам до стената, към която съм поел при отблъскването. Никога не ститам до там, закъдето съм се отправил. И непрекъснато моля да ми позволят да отида до вратата, но те не искат да ме пуснат да изляза и все ме дърпат назад.

Тя долови гневните нотки в гласа му и си помисди че са предназначени за нея.

— Предполагам, че затова ме и доведоха тук. Да те дръпна назад.

— Аз не исках да се виждаме с теб.

— Казаха ми.

— Страхувах се, че още те обичам.

— Надявах се да е така.

— Моят страх, твоята надежда — значи не сме за оплакване.