Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 143

— Аха. Значи пак ще трябва да му се оказва влияние.

— Този път не можем да цензурираме писмото ти. Този път просто трябва да рискуваме. Твоят брат ни е безкрайно необходим. Става въпрос за оцеляването на човечеството.

Сега Валънтайн бе достатъчно голяма, за да знае в каква голяма опасност се намира светът. А и бе изпълнявала достатъчно дълго ролята на Демостен, за да не се поколебае да изпълни дълга си.

— Къде е той?

— Долу, на кея за лодки.

— Къде е банският костюм?

Ендър не й махна с ръка, когато Валънтайн слезе от хълма и се отправи към него, не й се усмихна, когато стъпи върху малкия понтон. Но тя знаеше, че Ендър се радва, че я вижда, знаеше го, защото очите му не слизаха от лицето й.

— Сега си по-едър, отколкото те помня — рече тя глуповато.

— Ти също — каза той. — Спомням си, че беше и красива.

— Паметта ни погажда какви ли не номера.

— Не. Лицето ти не се е променило, но аз вече не си спомням какво е това красиво. Ела. Хайде да излезем в езерото.

Тя погледна с известни опасения към малкия сал.

— Не трябва да стоиш върху него права, това е всичко — рече той. После се покатери върху сала пълзешком, като паяк. — Това е първото нещо, което съм построил със собствените си ръце след нашите „питероупорни“ постройки.

Тя се засмя. Правеше им удоволствие да строят от кубчета неща, които не можеха да рухнат дори когато им се махнеше някой от подпорните елементи.

Питър на свой ред обичаше да маха по някое кубче оттук и оттам, така че строежът да стане достатъчно неустойчив и да се събори дори и при най-лекото докосване. Питър беше глупак, но все пак бе част от детството им.

— Питър се промени — каза тя.

— Хайде да не говорим за него — отвърна Ендър.

— Добре.

Тя също се покатери пълзешком на сала, но не толкова сръчно като Ендър. С помощта на едно лопатно колело той бавно насочи сала към средата на частното езеро. Тя отбеляза гласно, че Ендър е загорял от слънцето и че е силен.

— Силата се дължи на Военното училище, а слънчевият загар — на това езеро. Тук, във водата, прекарах много време. Когато плувам, имам чувството, че се намирам в безтегловно състояние. Безтегловността ми липсва. Освен това, когато съм тук, в езерото, имам чувството, че отвсякъде съм заобиколен от хълмове.

— Все едно че живееш в някаква купа.

— Аз живях в купа цели четири години.

— Значи вече сме си чужди?

— А не сме ли, Валънтайн?

— Не, не сме — отговори тя, пресегна се и го докосна по крака. После внезапно стисна коляното му, точно там, където винаги го беше много гъдел.

Почти в същия миг обаче той сграбчи китката й. Хватката му бе желязна, макар че дланите му бяха по-малки от нейните, а ръцете му в горната си част бяха тънички. За миг видът му стана напрегнат и застрашителен. После се отпусна.

— Точно така — каза той. — Ти винаги ме гъделичкаше.

— С това вече е свършено — каза тя, като отдръпна ръката си.

— Искаш ли да поплуваме?

В отговор тя се претърколи от сала. Водата бе прозрачна и чиста, в нея нямаше хлор. Те поплуваха малко, после се върнаха на сала и се излегнаха под прежурящото слънце. Около нея забръмча оса и кацна до главата й. Валънтайн знаеше, че осата е там, и в друг случай би се изплашила. Но не и днес. Нека осата се поразходи по сала. Нека и тя да се попече на слънцето.