Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 134

Ендър се усмихваше.

— Пак ви победих, сър — каза той.

— Глупости, Ендър — отвърна тихо Андерсън. — Ти се сражаваше срещу „Лешояд“ и „Тигър“.

— За толкова ли глупав ме имате? — попита Ендър.

Андерсън заговори на висок глас:

— След тази симпатична маневра правилата се променят — сега вече е необходимо всички противникови войници да бъдат замразени или улучени, преди да се атакува вратата.

— Значи номерът успя да мине само веднъж — рече Ендър.

Андерсън му връчи куката. Ендър веднага размрази всички. По дяволите правилникът. Всичко да върви по дяволите.

— Хей! — провикна се той, когато Андерсън си тръгна. — Какво да очакваме за следващия път? Сигурно ще сложите войниците ми в клетка, ще им вземете оръжието, а за противници ще ни доведете всичките армии на Военното училище? Няма ли да има най-сетне някакво равновесие в силите?

Мнозина от другите момчета се обадиха в подкрепа на казаното, и то не само от редиците на армия „Дракон“. Андерсън дори не благоволи да се обърне, за да покаже, че е чул предизвикателството на Ендър. Накрая му отговори не друг, а Уилям Бий:

— Ендър, щом ти си страна от сражението, никога няма да има истинско равновесие на силите, каквито и да са условията.

— Точно така! — завикаха момчетата. Мнозина от тях се смееха. Талоу Мому започна да пляска с ръце.

— Ендър Уигин! — скандираше той.

Останалите момчета също започнаха да пляскат и да скандират името на Ендър.

Ендър мина през вратата на противника. Войниците му го последваха. Виковете на момчетата от бойната зала го преследваха и по коридорите.

— Ще има ли тренировка довечера? — попита Том Лудата глава.

Ендър поклати глава.

— Значи утре сутринта?

— Не.

— Тогава кога?

— Никога, що се отнася до мен.

Зад гърба му се надигна ропот.

— Ей, това не е честно — обади се едно от момчетата. — Не е наша вината, че учителите фалшифицират играта. Ти не можеш да спреш да ни учиш на нови неща само защото…

Ендър удари с длан по стената и изкрещя на момчето:

— Вече не ми пука за играта! — Гласът му прокънтя из коридора. По вратите наизлизаха момчета от други армии. Той заговори тихо сред настъпилото мълчание:

— Не ви ли е ясно? — И прошепна. — Играта свърши.

Прибра се сам в стаята си. Искаше да полегне, но не можеше, защото леглото му бе още мокро. Това му напомни за всичко, което се бе случило през този ден, и обзет от ярост, отскубна матрака и завивките от рамката на леглото и ги изхвърли в коридора. После направи на топка една униформа, за да му послужи за възглавница, и легна върху плетеницата от жици, изопната по рамката. Беше му неудобно, но не пожела да стане.

Бе лежал не повече от няколко минути, когато някой почука на вратата.

— Разкарай се — рече той тихичко. Онзи, който чукаше, обаче или не го чу, или нямаше намерение да си отиде. Накрая Ендър му каза да влезе.

Беше Бийн.

— Изчезвай, Бийн.

Бийн кимна, но не си тръгна. Вместо това заби поглед в обувките си.

Ендър крещеше, ругаеше и му викаше да си тръгне. Тогава забеляза уморения вид на Бийн, грохналото му от умора тяло и сините кръгове от недоспиване под очите му. Въпреки всичко обаче кожата му бе мека и прозрачна, кожа на дете, нежната извивка на бузките и стройните крачета на едно момченце. Той нямаше още и осем години. Нямаше значение, че беше блестящ войн и предан и добър дргар. Беше още дете. Беше мъничък.