Читать «Играта на Ендър» онлайн - страница 128

Ендър отстъпи назад, чукна леко мембраната на душа, така че да насочи водната струя навън, и пусна само гореща вода. Помещението започна да се пълни с пара. Ендър включи по същия начин следващия душ, и следващия.

— Не ме е страх от горещата вода — рече Бонсо. Гласът му бе приглушен.

Но на Ендър не му трябваше горещата вода. Трябваше му парата. По тялото му все още имаше сапун и ако се изпотеше, кожата му щеше да стане по-хлъзгава, отколкото бе очаквал Бонсо.

Изведнъж откъм вратата се разнесе глас:

— Престанете! — за миг Ендър си помисли, че е някой преподавател, който идва да сложи край на двубоя, но бе Динк Мийкър. Приятелите на Бонсо го хванаха на вратата и не го пуснаха. — Престани, Бонсо! — извика Динк. — Не го убивай!

— И защо не? — попита Бонсо и за първи път се усмихна. Аа, помисли си Ендър, обича да му казват, че е господар на положението, че е по-силният.

— Защото той е най-добрият, ето защо! Кой друг може да победи бъгерите? Само това има значение, глупако, войната с бъгерите!

Бонсо престана да се усмихва. Ето кое мразеше най-много у Ендър, това, че Ендър наистина значеше нещо за другите хора, а в края на краищата той, Бонсо, не значеше нищо за тях. Ти ме погуби с тези си думи, Динк. Бонсо не иска и да чуе, че аз бих могъл да спася света.

Къде са преподавателите? — питаше се Ендър. Не разбират ли, че първият ни сблъсък в този двубой би могъл и да е последен? Това не е като сражение в бойната зала, където никой не е в състояние да ти причини някаква сериозна телесна повреда. Тук имаше гравитация, а подът и стените бяха твърди и от тях стърчаха какви ли не железа. Спрете това! Сега или никога!

— Ако само го докоснеш, си гаден бъгеропоклонник! — извика Динк. — Ти си предател! Ако го докоснеш, заслужаваш да умреш! — Напъхаха му главата в процепа на вратата и той се смълча.

Парата от душовете изпълни помещението и потта се стичаше вече на струйки по тялото на Ендър. Ето сега, преди потта да отмие сапуна. Сега, когато съм все още много хлъзгав, за да ме улови.

Ендър отстъпи назад, като позволи на страха, който изпитваше, да проличи на физиономията му.

— Не ме удряй, Бонсо — рече той, — моля те.

Ето това бе очаквал Бонсо — признанието, че той е господар на положението. За някой друг молбата на Ендър за пощада щеше да е достатъчна, но за Бонсо тя бе само знак, че победата му е сигурна. Той замахна с крак, все едно че се канеше да ритне Ендър, но в последния миг направи скок. Ендър отгатна намеренията му и се приведе ниско, така че Бонсо да загуби равновесие, когато се опита да го сграбчи и блъсне в крановете.