Читать «Деликатно затруднение» онлайн - страница 18

Вървях, олюлявайки се, към омразната земя. Чувах тихия писък на жироскопите. Чувах и собствения си рев, носещ се пред мен като платно на кораб.

— Ти уби моята дъщеря! Ти уби моята дъщеря! Няма да успееш! Няма дори да го зърнеш!

Не осъзнавах какво правя.

Някакви животни се разбягаха. Преобърнах една каруца. Бях почти стигнал до селото.

Имах усещането, че бягам със скорост стотици километри в час. Но когато чух изстрела, спрях мигновено. Колко красиви изглеждат хълмовете, когато очите на човек няма никога да се отворят отново! Бели гълъби кръжаха над схлупените покриви. Хората стояха неподвижни. Някой ден всичко ще бъде наше. Ние ще управляваме целия свят! Целият свят ще бъде разтърсен от грохота на моите оръжия и стълбовете прах ще се въртят като яростния вихър на галактиките.

По-добре болка, отколкото нашите вътрешни деликатни затруднения.

Гледах бледото лице на момчето, което падна, олюлявайки се, от една каруца, а тя продължи да се движи напред и без него. Хората наоколо крещяха и се суетяха навсякъде като дрипи. Не откъсвах поглед от него, а момчето — от мен. В ръката си държеше димящ револвер.

Удивително, но аз разбрах, че той е американец. Един истински американец, който си бе присвоил лицето на Тед Грийвс и така го бе обтегнал, че всички бръчки се бяха изгладили и сега изглеждаше неприлично млад. Моят екзекутор носеше маска.

Писъкът на жироскопа се бъхтеше в главата ми, сякаш се задавяше от притока на кръвта ми. Не можех да откъсна поглед от тази маска. Тя се приближаваше към мен. Трябваше нещо да кажа.

— Прилича на уестърн.

Като че ли се опитвах да се разсмея?

Смъртта започна да слиза от Черните хълмове, докато накрая останаха само неговите крадливи очи като рани във Вселената.

И те изчезнаха.

* * *

Когато хапчетата ме съживиха от хипнотичния транс, все още бях свързан със ССКП заедно с останалите единадесет членове на моята смяна — робите на „летивното поднание“.

На лекарите, които се бяха надвесили над мен, казах:

— Отново умрях.

А те кимнаха с разбиране. Не бяха изненадани — бяха наблюдавали екраните.

— Успокой се — каза единият от тях.

Когато очите ми отново можеха да фокусират, разбрах, че е Уейс.

Бях прекрасно инструктиран. Мъчех се да се успокоя. Все още бях на предната линия, където индивидуалността се бореше със старото безименно племенно подсъзнание.

— Отново умрях — простенах аз.

— Отпусни се, Джери — повтори Уейс. — Това беше само хипнотичен сън като всички други, които си имал.

— Но аз умрях отново! Защо винаги трябва да умирам?

Томи Уейс. Първото му име беше Томи? Временно загубените данни се връщаха.

Той се опита сдържано да ми наложи спокойствие и сухото му лице изрази съчувствие.

— Сънищата са митология, отчасти индивидуална, отчасти универсална. И непредсказуемите сюжети са функция на саморегулиращата се психосистема. Няма нищо неестествено да сънуваш, че умираш…

— Но освен това бях разделен на двама души!

— Една превъзходна защита в нашия разделен свят. Отлична форма на адаптация.

Човек никога не би могъл да предаде личната си агония на тези хора, въпреки че те бяха наблюдавали сънищата ми на екраните. Изморен, прекарах длан по лицето си. Брадата ми бодеше като кактус.