Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 86
Робърт Силвърбърг
— Ще се справя. Мога да спя по корем.
Лолър кимна.
— Как върви прочутата ти поема?
— Бавно. Наложи се да препиша Петата кантата.
За своя изненада Лолър се чу да казва:
— Мога ли да погледна?
Мартело също изглеждаше изненадан, но въпреки това побутна към него листа от водораслов папирус. Лолър го взе с две ръце и зачете. Почеркът на Мартело бе момчешки, неравен и груб, с големи заврънкулки, ченгели и камшичета.
— И на майките също — подметна кой знае защо Лолър.
— Да, и на тях — съгласи се Мартело, но се понацупи. — На тях ще посветя друга част, малко по-нататък.
— Хубаво — кимна Лолър. — Силна поема. Разбира се, аз не съм истински специалист. Не харесваш ли поемите в рима?
— Докторе, римата е демоде вече повече от сто години.
— Така ли? Не знаех. Баща ми понякога рецитираше поеми от Земята. По онова време са обичали да използват рими.
— Каква е тази поема? — попита заинтригувано Мартело.
— Нарича се „Песента на стария моряк“. Разказва се за едно морско пътешествие — изпълнено с премеждия.
— Завладяващо произведение. Нататък знаеш ли я?
— Само отделни късчета — призна Лолър.
— Знаеш ли, докторе, трябва да се съберем някой път и да си поговорим за поезия. Нямах представа, че се интересуваш от подобни неща. — За миг по лицето на младежа премина тъжна сянка. — Баща ми също обичаше старите поеми. Беше донесъл със себе си книга с поезия от Земята, имаше я от планетата, на която бе живял, преди да дойде на Хидрос. Казвал ли ти е за нея?
— Не — отвърна развълнувано Лолър. — Къде е тя?
— Изгубена. Беше с него, когато загинаха с майка ми.
— Така бих искал да я прочета — призна натъжено Лолър.
— Понякога ми се струва, че книгата ми липсва дори повече от родителите ми — подметна Мартело. И побърза да добави: — Не е ли ужасно да си мисля подобни неща, докторе?
— Не бих казал, защото, струва ми се, разбирам какво имаш предвид. „Вода, вода додето поглед стига — помисли си Лолър. — И всички бордове залети“. — Слушай, Лео, ела при мен утре, след първата смяна. Ще се погрижа за изгорения ти гръб и ще си побъбрим.
Късно същата нощ Лолър отново излезе на палубата под черното небе. От север полъхваше студен вятър. Делагард, Хендърс и Съндайра бяха при платната и си подхвърляха тайнствени и неразгадаеми заклинания. Хидроският кръст бе увиснал точно насред небето.
Лолър се загледа в него, тази невероятна редица от хиляди огромни сияещи топки от кипящ водород, сякаш подредени от човешка ръка насред небето. Несръчните строфи на Мартело изникнаха неканени в съзнанието му: „Огромни кораби към мрака непрогледен се понасят…“ Дали някое от тези слънца горе не бе земното Слънце? Не, едва ли. Казваха, че не може да се види с невъоръжено око от Хидрос. Това бяха други звезди, чужди и непознати. Но някъде по-нататък в мрака, скрито зад мощното сияние на Кръста, бе малкото жълтеникаво светило, под чиито меки лъчи бе зачената човешката история. „Златисти светове, сияят и примамват, разпалвайки нега на нашите бащи в душите…“ Да, и на майките. Същото това слънце, чийто краткотраен и свиреп изблик, само няколко секунди на космическа жестокост, бе унищожил този крехък дар — живота. Слънцето, което се бе нахвърлило върху собствените си творения, пращайки неумолими потоци твърда радиация, за да превърне само в миг родния свят на човечеството в овъглен къс скала.