Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 77

Последните дни преди отпътуването бяха отвратителни. Всички се бяха примирили с необходимостта от заминаване, но всеки се бе надявал, че това няма да се случи, а сега реалността се приближаваше с ужасяваща сила. Възрастни жени изнасяха покъщнината пред вааргите и я струпваха там, загледани с празни погледи в оскъдните си притежания, преди да отделят най-необходимото. Повечето от тях, както и някои от мъжете, плачеха непрестанно, едни тихичко, други — не чак толкова. Нощем нерядко над селището отекваха истерични крясъци и хленч. Лолър лекуваше най-тежките случаи с тинктура от тръпнитревче.

— Само спокойно — повтаряше той. — Запазете спокойствие.

Том Лионидес не изтрезня три дена, огласяше околностите с гръмогласния си рев и песните си, а след това се сби с Бамбър Кадрел и заяви, че никой не може да го накара да се качи на борда на някой от тези кораби. Дойде Делагард, придружен от Госпо Струвин, и попита: „Какво става тук, по дяволите?“. Лионидис се нахвърли и върху него, ръмжеше като умопобъркан. Делагард го удари с юмрук в лицето, а Струвин го стисна за гърлото, докато се усмири. „Качи го на кораба! — нареди Делагард на Кадрел. — И се постарай да не създава проблеми, докато вдигнем платна“.

В предпоследния ден, а също и през последния, няколко групи хрилести слизаха до границата на тяхната територия и оставаха да гледат приготовленията, сякаш за да се уверят, че хората наистина ще си тръгнат. Вече всички на Сорве се бяха убедили, че хрилестите няма да се отметнат от взетото решение. И последните съмняващи се се предадоха под напора на неумолимите им рибешки очи. Сорве бе изгубен завинаги. Грайвард щеше да е новият им дом.

Броени часове преди отплаването Лолър се изкачи на най-високата точка на острова, противоположна на залива — там, където валът се изправяше срещу открития океан. Беше пладне и във водата блещукаха отразени светлини.

Загледан към откритото море, Лолър се опита да си представи какво ще е там, далеч от брега. Искаше да разбере дали все още се страхува от този безкраен воден свят, който му предстоеше да прекоси.

Не. НЕ. Страхът му бе изчезнал през онази пиянска нощ в къщурката на Делагард. И не се бе завърнал. Нямаше от какво да се бои. Просто щеше да смени острова за кораб, който по същество бе също един миниатюрен остров. Кое беше най-лошото, което би могло да му се случи? Корабът да потъне при буря или да бъде преобърнат от Вълната и той да умре. Какво пък, смъртта го очакваше, рано или късно. Това не беше нищо ново. Кораби се губеха в моретата доста често. Шансовете да достигнат Грайвард не бяха малки. А там отново щеше да слезе на брега и да започне нов живот.

Ако имаше някакви терзания, те бяха свързани по-скоро с това, което оставяше зад себе си. Болката нарасна бързо и също така бързо изчезна. Сигурно защото нещата, които оставяше и с които щеше да се раздели, вече му се струваха чужди. Докато стоеше, с гръб към селото, зареял поглед в безкрайните води, те всички сякаш се отдалечаваха с вятъра, който духаше откъм морето — прочутият му баща, нежната, но незаинтересована майка, почти забравените му братя. Детството му, юношеството, краткият му брак, годините като островен доктор, поредният от семейството. Всичко си отиваше. Обзе го някаква лекота, сякаш можеше да яхне вятъра и да отлети с него до Грайвард. Скъсани бяха всички окови. Всичко, което го задържаше тук, бе изчезнало в един миг. Съвсем всичко.