Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 73

— Гости? — повтори Съндайра.

Стоеше съвсем близо до него. Сивите й очи блестяха, устните й бяха влажни. На Лолър му се стори, че гърдите й се повдигат и спускат по-учестено от обикновено под тънката блуза. Дали не си въобразяваше? Или тя искаше да се притисне към него?

— Чувстваш ли се у дома на Хидрос? — попита той. — Като в истински дом?

— Разбира се. А ти?

— Ще ми се да можех.

— Но ти си се родил тук!

— Е, и?

— Не те разбирам…

— Приличам ли ти на хрилест? На гмурец или месеста риба? Те се чувстват у дома тук. Това е тяхната родна планета.

— И твоята също.

— Все още не разбираш.

— Но се опитвам. Бих искала.

Сега беше моментът да я прегърне. Да я притисне, да я погали, да я докосне тук-там, да я целуне, да накара нещата между тях да започнат. „Тя иска да те разбере — рече си той. — Дай й възможност“.

Но тогава в главата му отекна гласът на Делагард: „Освен това се е залюбила с Кинверсон, нали? Щом ще ни е от полза, защо да ги разделяме?“

— Да — промълви той с внезапно охладнял глас. — Много въпроси, но малко отговори. Не е ли така винаги? — Изведнъж му се прииска да остане сам. Чукна с пръст по кратунката с тинктура. — Това ще ти стигне за две седмици, до времето, когато потеглим. Ако кашлицата се появи отново, намини да те видя.

Тя го погледна леко учудена и объркана. Но след това се усмихна, благодари му и си тръгна.

„По дяволите — изруга Лолър наум. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!“

— Корабите са почти готови, а разполагаме с още цяла седмица — каза Делагард. — Хората ми си скъсаха задниците от работа, за да ги подготвят.

Лолър стоеше насред корабостроителницата и гледаше водата, където се поклащаше целият флот на Делагард, с изключение на кораба, вдигнат на сух док, за да му почистят корпуса.

— Говориш в преносен смисъл, надявам се? — подметна Лолър.

— Какво? О, да. Много смешно, докторе. Слушай, при мен всички се трудят здравата, дори жените. Може да се изказвам малко вулгарно, но такава е истината. Искаш ли да видиш какво сме направили?

— Знаеш ли, че никога не съм се качвал на кораб? Само на малки рибарски лодки, коракли, салове.

— Винаги има първи път. Хайде. Ще ти покажа флагмана.

Когато се качи на кораба, Лолър установи, че е по-малък, отколкото изглеждаше откъм брега. И въпреки това беше достатъчно просторен. Приличаше на миниатюрен остров. Лолър усещаше, че се поклаща лекичко под краката му. Килът бе изработен от същата яка водораслова дървесина, от която и самият остров: продълговати невероятно здрави летви, завързани една за друга, в цепнатините бяха натъпкани кълчища. От външната страна на корпуса имаше съвсем друг вид кълчища. Също както островният вал беше покрит с мрежа от живи водорасли, наричани морски пръсти, които непрестанно се обновяваха и сплитаха, докато океанът не спираше да атакува стената, също както летвите от дъното на залива се подсилваха от слой защитни водорасли, по същия начин плътна зелена мрежа от морски пръсти обгръщаше стените на корпуса и се издигаше почти до перилата. Късите дебели синьо-зелени тръбички на водораслите, които Лолър по-скоро би оприличил на малки шишенца, отколкото на пръсти, загръщаха кораба в дебело четинесто покривало, което надолу достигаше под ватерлинията. Палубата беше съвсем равна, изработена от по-тънки и гъвкави дъски и грижливо херметизирана, за да не позволява на вълните да мокрят трюма. От средната палуба се издигаха две мачти. Люкове отпред и отзад намекваха за тайнствени помещения някъде долу.