Читать «Първото семейство» онлайн - страница 89

— Да, малко. — Стив усети, че подът е престанал да се движи под краката му. Хвърли последен загрижен поглед към Роз, след това отиде във всекидневната. — Това място е сигурно, нали?

Чизъм го гледаше озадачено.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма опасност, хм… е… няма опасност някой да подслушва?

Чизъм се засмя снизходително.

— Защо някой ще иска да подслушва? — Подаде на Стив жълтата му фуражка и кутията с инструменти.

Стив не изглеждаше убеден.

— Случва се, нали?

Чизъм се усмихна и го поведе навън.

— Дори да се подслушва, момчетата от Черната кула няма да го кажат на мен. — Той затвори вратата на осмо отделение, отиде при товарния асансьор и натисна бутона. — Успокой се, Стив. Ако това място не е сигурно, отдавна да съм произнесъл по телевизията прощалната си реч. — Чизъм намекваше за ритуалното самопризнание, правено от трекерите преди изпълнението на смъртната присъда за нарушение на Първи кодекс — разстрел от наказателен взвод пред телевизионните камери.

Влязоха в асансьора и тръгнаха надолу. През ума на Стив премина страховита мисъл.

— Кристо! Какво ще стане, ако пред отделението срещнем онези двама дежурни?! Ако са проверили през нощта? Сигурно са докладвали, че ме няма!

— Успокой се. Не са. Какво мислиш, че е това — любителска игра? Аз съм професионалист. Когато предложа да уредя нещо, го правя както трябва!

— Как?

Чизъм го погледна с лукава усмивка.

— Как ли? Хм! Мислиш ли, че ще ти разкрия всичките си тайни? Какво целиш, да ми вземеш работата?

Стив успя да се усмихне.

— А да има такава възможност? Не. Просто бих искал един ден да мога да ти се отплатя, но… там, където отивам… — Гласът му заглъхна.

Асансьорът спря, слязоха и отидоха при паркираните колички.

— Не се безпокой. Пак ще се върнеш горе. Нищо не се знае — един ден може аз да те моля за услуга.

Генералният президент Джордж Уошингтън Джеферсън 31-ви излезе от частния асансьор, който свързваше кабинета му в Белия дом с Клаудландс и отиде до бюрото си. Джеферсън беше посивял едър мъж към шестдесетте. Беше няколко килограма по-тежък, отколкото би искал личният му лекар, но се движеше леко и с увереност, която може да се очаква от човек на върха на изключително стабилна структура. Умереният му тен правеше светлите му сиво-зелени очи да изглеждат още по-бледи. Хората, които го виждаха, винаги гледаха очите. Бяха очи, които могат да ти намигнат и в следващия миг да станат леденостудени. Когато светлината изчезнеше от тях, това беше лош признак.

Макар да не беше точно копие, кабинетът на Джеферсън беше моделиран по Овалния кабинет, използван от президентите в Америка преди Холокоста. Също като предшествениците си в Първото семейство, Джеферсън обичаше да мисли, че поддържа връзка с великите и благородни традиции на миналото; всичко онова, което беше най-умно и най-добро в една някога голяма страна, която един ден щеше да се възроди и да стане дори по-велика отпреди…

Две знамена висяха провесени на кръстосани дръжки зад стола му, над тях бе закачен голям орел, изрязан от тъмно дърво — шията му бе извита предизвикателно, крилата бяха полуразперени. Знамето вдясно, когато бе седнал, беше старата слава; другото беше основано на известното някога «въстаническо» знаме: диагонален син кръст, ограден с бяло, на червено поле. Кръстът имаше девет бели звезди — символизиращи вътрешния щат Тексас в центъра, ограден от осем външни щата и нови територии. На извитата стена, отстрани на знамената, имаше два високи прозореца с дървени каси.