Читать «Сред лешояди» онлайн - страница 9

— Какво ще кажеш? — попита Дебелия, посочвайки към мястото пред тях.

Там бяха лагерували хора. По земята все още се търкаляха няколко железни котлета, десетина кирки и лопати, мелничка за кафе, хаванче, различни по-малки и по-големи пакети, но следи от палене на огън не се забелязваха.

— Ами — отвърна Дейви, поклащайки глава — онези, които са се били настанили тук толкова удобно, изглежда, са били много предпазливи хора или пък съвсем «зелени» в Запада. Виждат се следи най-малко от петнадесет коня, но никой от тях не е бил вързан за колче или поне спънат. Струва ми се, че между тях е имало няколко товарни животни. Но и тях ги няма. Накъде ли са отишли? Ама че оправия! На тези хора би трябвало да им се нашарят гърбовете с тояга!

— Да, заслужили са си го. Да тръгнеш из Далечния запад с толкова малко опит! Вярно, че не всеки човек може да е посещавал гимназия…

— Като тебе — прекъсна го бързо Дългия.

— Да, като мен! Но все пак всеки би трябвало да има малко природна интелигентност и разсъдливост. Нищо неподозиращ, индианецът е изскочил иззад ъгъла и щом ги е съзрял, е предпочел бързо да побегне, пришпорвайки коня си, вместо да се върне. И тогава цялата банда незабавно се е втурнала подир него.

— Дали са били вражески настроени към червенокожия?

— Естествено, иначе нямаше да го преследват. Това може да се окаже съдбоносно и за нас. После на индианците ще им бъде все едно дали отмъщението им ще се стовари върху действителните виновници, или и върху някой друг.

— Тогава трябва незабавно да ги последваме, за да предотвратим някое нещастие.

— Да, и няма да бъде необходимо дълго да яздим, понеже индианецът не е стигнал далеч с изтощения си кон.

Отново се метнаха на седлата и в галоп тръгнаха по дирята, вляво и вдясно от която се отклоняваха няколко следи от конски копита — сигурно оставени от подплашилите се и избягали товарни животни. След известно време Джими внезапно спря коня си. Беше доловил високи гласове и сега чевръсто сви настрани в някакъв храсталак, където го последва и Дейви. Двамата наостирха уши. Чуха как няколко души говореха един през друг.

— Несъмнено са те — обади се Дебелия. — Гласовете не се приближават, следователно, изглежда, още не са тръгнали обратно. Ще ги подслушаме ли, Дейви?

— Разбира се. Временно ще спънем конете.

— Не, това би могло да ни издаде. Ще трябва да ги завържем нейде за юздите, за да си останат на мястото.

Да «спънеш» коня означава да вържеш предните му крака така, че да може да прави съвсем малки крачки. Така се постъпва само тогава, когато хората се чувстват в безопасност, но иначе юздите на животните се завързват за дървета или пък за къси колчета, които се забиват в земята. Из прериите, където не се срещат често дървета, обикновено ловците носят със себе си тъкмо за тази цел колчета, заострени от едната страна.

И тъй двамата неразделни здраво завързаха юздите на своите животни за храстите, а после започнаха да се промъкват в посоката, откъдето се чуваха гласовете. Скоро стигнаха до малка рекичка или по-точно поток, който имаше сега малко вода, но чиито високи брегове показваха, че през пролетта по коритото му се носят значителни водни маси. На това място потокът правеше завой и тук се бяха спрели девет души с груба и зле поддържана външност — някои от тях стояха прави, други пък седяха на тревата. Сред тях лежеше млад индианец, чиито ръце и крака бяха вързани по такъв начин, че изобщо не можеше да се помръдне. А отвъд потока, в подножието на високия бряг, по който не беше успял да се изкатери, беше паднал конят на червенокожия и сега тежко дишаше и силно пръхтеше. Животните на другите стояха край господарите си.