Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 148

След около един час Валънтайн вдигна глава и забеляза, че Виноркис стои пред него, зяпнал като извадена на сухо риба, и трепери от явно нетърпимо вълнение.

— Милорд! — произнесе той с тънък гласец.

Валънтайн кимна на хджорта.

— Ти трепериш, Виноркис.

— Милорд… как да се изразя?… Искам да направя едно страшно самопризнание…

Слийт отвори очи и го загледа навъсено. Валънтайн му даде знак да кротува. Виноркис заговори:

— Милорд… — но се запъна. Подзе пак: — Милорд, в Пидруид при мен дойде един човек и каза: „В някаква странноприемница има висок русокос чужденец и смятаме, че той е извършил чудовищни престъпления.“ И този човек ми предложи торбичка крони, ако не се отделям от русокосия чужденец и ходя навсякъде, където ходи и той, и на няколко дена съобщавам на имперските проктори какво върши.

— Шпионин, а? — избухна Слийт.

Ръката му посегна бързо към камата на хълбока му.

— Кой беше човекът, който те нае? — попита Валънтайн спокойно.

Хджортът поклати глава.

— Някакъв служител на коронала, ако се съди по облеклото му. Така и не узнах името му.

— И ти правеше ли тези донесения? — каза Валънтайн.

— Да, милорд — смънка Виноркис, вторачен в краката си. — Във всеки град. След време почти престанах да вярвам, че ти може да си престъпникът, какъвто те изкарваха, защото изглеждаше добър, благороден и благ по душа, но аз бях взел парите и след всяко мое донесение получавах още пари…

— Позволете ми да го убия веднага — промърмори Слийт рязко.

— Няма да има убийство — рече Валънтайн. — Нито сега, нито покъсно.

— Той е опасен, милорд!

— Вече не е.

— Аз никога не съм му имал доверие — каза Слийт. — Нито Карабела, нито Делиамбър. Не само защото беше хджорт. У него винаги имаше нещо потайно, лукаво, мазно. Всички тия въпроси, непрекъснатото смучене на сведения…

— Моля за прошка — каза Виноркис. — Аз нямах представа кого предавам, милорд…

— Вярвате ли му? — извика Слийт.

— Да — заяви Валънтайн. — Защо не? Той е имал не повече представа кой съм аз, отколкото… самият аз. Казали му да следи един русокос човек и да дава сведения на правителството. Толкова ли е лошо това? Той е правел услуга на своя коронал, или поне така е мислел. За верността си не бива да бъде наказан с твоя кинжал, Слийт.

— Милорд, понякога вие сте прекалено наивен — рече Слийт.

— Може и да е така. Но този път не. Ние можем да спечелим много, като простим на тоя човек, ала нищо няма да спечелим, ако го убием. — А на хджорта Валънтайн каза: — Прощавам ти, Виноркис. Моля те само да бъдеш толкова верен на истинския коронал, колкото си бил на лъжливия.

— Давам ви обет, милорд.

— Добре. А сега поспи и се отърси от страха.

Виноркис направи звездния знак и като се отдръпна, зае място в средата на фургона, до двама от скандарите.

— Това беше неблагоразумно, милорд — каза Слийт. — Ами ако продължава да ни шпионира?

— В тия джунгли? На кого ще докладва?

— А когато излезем от джунглите?

— Мисля, че можем да му имаме доверие — рече Валънтайн. — Зная, не е изключено това самопризнание да е само лицемерна хитрост, за да приспи подозренията ни. Аз не съм толкова наивен, колкото мислиш, Слийт. Възлагам ти да го следиш скришом, когато отново се доберем до цивилизация — просто за всеки случай. Но, мисля, ще се убедиш, че разкаянието му е искрено. А аз мога да го използвам за такива неща, че да бъде ценен за мен.