Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 146

Валънтайн преряза импулсивно сплитките на най-близката до него клетка с горски братя. Пъргавите малки ръце на тези същества се пресегнаха през пръчките, дръпнаха резето и затворниците излязоха. Валънтайн отиде при следващата клетка. Слийт вече се бе спуснал на земята.

— Момент — подвикна Валънтайн. — Работата още не е свършена докрай.

Слийт измъкна камата си и заработи с нея. След няколко секунди всички клетки бяха отворени и десетки горски братя изчезнаха в нощта.

Докато тичаха към фургона, Слийт каза:

— Защо направи това?

— А защо не? — попита Валънтайн. — Те също искат да живеят.

Шанамир и скандарите бяха приготвили фургона за път, впрегнали добичетата, задействали роторите. Лизамон Хълтин се качи последна; тя затръшна вратата подире си и подвикна на Залзан Кавол, който подкара незабавно.

И тъкмо навреме, защото изскочиха половин дузина метаморфи и хукнаха бясно след тях, крещейки и ръкомахайки. Залзан Кавол увеличи скоростта на фургона. Постепенно преследвачите изостанаха и се загубиха от очите им, когато фургонът навлезе в дълбокия мрак на джунглата.

Слийт се вторачи загрижено назад.

— Мислите ли, че продължават да ни преследват?

— Те не могат да се движат бързо като нас — каза Лизамон Хълтин. — И вървят само пеш. Вече се измъкнахме благополучно оттам.

— Сигурна ли си? — запита Слийт. — Ами ако хванат някой страничен път, за да ни настигнат?

— Ще му берем грижата, когато му дойде времето — обади се Карабела. — Ние се движим бързо. — Тя потръпна. — И дано скоро не видим пак Илиривойн!

Млъкнаха. Фургонът се носеше устремно напред.

Валънтайн седеше малко настрана от другите. Това не можеше да се избегне, но го потискаше, защото все още беше повече Валънтайн, отколкото лорд Валънтайн, и му беше непривично и неприятно да се смята за по-високостоящ от приятелите си. Но нямаше как. Карабела и Слийт, узнали тайно самоличността му, скришом бяха приели по своему станалото; Делиамбър, научил истината преди самия Валънтайн, никога не бе изпитвал прекомерен страх от това; ала другите, макар и да подозираха, че Валънтайн не е просто един безгрижен скитник, бяха смаяни от откритото признаване на ранга му — резултат от гротескната игра на метаморфите. Те гледаха втренчено, немееха, седяха сковано, в неестествени пози, сякаш се страхуваха да се отпуснат в присъствието на коронала. Но как да се държат пред маджипурския властник? Не можеха да седят тук и непрекъснато да му правят звездни знаци. Пък и този жест се струваше на Валънтайн глупав, само смешно разтваряне на пръстите и нищо повече; засилващото се чувство за собствената му важност, изглежда, все още не го караше да се възгордява.

Чуждоземецът се представи като Кхун от Кианимот, свят на звезда, разположена сравнително близо до Маджипур. Той изглеждаше навъсен, мрачен тип, в душата му прозираше гняв и отчаяние, нещо неразделно от организма му, което се изразяваше, както се струваше на Валънтайн, във формата на устните, тона на гласа и особено в напрегнатия поглед на необикновените замислени пурпурни очи. Разбира се, признаваше Валънтайн, възможно беше самият той да пренасяше собствените си човешки представи за изражение върху това чуждоземно същество и може би Кхун като всички жители на Кианимот беше много весела и дружелюбна личност. Но Валънтайн се съмняваше в това.