Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 145

— После — рече Валънтайн. — Сега нямаме време да обсъждаме тия неща.

Той се обърна към Лизамон Хълтин, която, изглежда, беше погълната в някакъв разговор със себе си, като движеше устни, жестикулираше, обясняваше си нещо, разискваше тези поразителни събития. Със спокоен, властен глас Валънтайн каза:

— Наехме те само да ни доведеш до Илиривойн. Сега ми е нужна твоята сила, за да ни помогнеш да избягаме. Ще останеш ли с нас до Нимоя и по-нататък?

— Те ти направиха звездния знак — каза тя озадачено. — Всички коленичиха. А метаморфите… те пък…

— Аз съм бил някога лорд Валънтайн от замъка Връхни. Приеми това. Повярвай го. Кралството е попаднало в опасни ръце. Остани с мен, Лизамон, докато пътувам на изток, за да възстановя правдата.

Тя закри уста с месестата си ръка и го загледа учудено.

После понечи да коленичи в знак на уважение, ала той поклати глава и я улови за лакътя, за да не й позволи да коленичи.

— Недей — рече. — Сега това не е важно. Да се махаме оттук!

Прибраха жонгльорските си принадлежности и хукнаха през мрака към фургона, който беше надалеч, в другия край на града. Шанамир и Карабела вече ги бяха изпреварили и тичаха доста напред. Скандарите вървяха в отделна тромава фаланга, тресейки земята под нозете си; Валънтайн никога не бе ги виждал да се придвижват толкова бързо. Той тичаше точно зад тях, до Слийт. Виноркис, с изкривени навън крака и бавен, се мъчеше да не изостава от тях. Най-отзад крачеше Лизамон Хълтин. Тя бе вдигнала Делиамбър и сега носеше малкия магьосник в прегънката на лявата си ръка; в дясната държеше извадения от ножницата вибрационен меч.

Когато доближиха фургона, Слийт попита Валънтайн:

— Ще освободим ли затворника?

— Да.

Той даде знак на Лизамон Хълтин. Тя пусна Делиамбър и тръгна след него.

Предвождани от Слийт, затичаха към площада. За успокоение на Валънтайн той беше почти пуст, имаше само шепа дежурни пиуриварски стражи. Дванайсетте клетки стояха все така скупчени на етажи в другия край на площада — четири в дъното, после редици от четири и три, и в една от клетките беше синьокожият чуждоземец, кацнал най-отгоре. Преди стражите да успеят да реагират, Лизамон Хълтин се озова между тях, заграби ги по двама и ги запокити далеч оттатък площада.

— Без кръвопролитие — предупреди Валънтайн.

Слийт, пъргав като маймуна, лазеше по купчината клетки. Той стигна до върха и започна да реже дебелите сплитки, с които бе овързана вратата на клетката. Сечеше ги с бързи движения на ножа, като с трион, а Валънтайн опъваше сплитките. След миг и последното влакно бе прерязано и Валънтайн повдигна вратата. Чуждоземецът изпълзя оттам, протегна изтръпналите си крайници и загледа недоумяващо спасителите си.

— Ела с нас — рече Валънтайн. — Нашият фургон е хей там, оттатък площада. Разбираш ли?

— Разбирам — каза чуждоземецът. Гласът му беше дълбок, остър, звучен, с рязко ударение на всяка сричка. Без да продума повече, той се промъкна покрай клетките на горските братя и се спусна на земята, където Лизамон Хълтин най-после бе свършила с пазачите метаморфи и ги трупаше грижливо на куп.