Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 143

Деветимата метаморфи до тях сега също започваха да жонглират.

Жонглирането им беше просто имитация, жонглиране като насън, без да влагат в него истинско изкуство или умение. Но не беше нищо друго освен подигравка. Те държаха в ръцете си черни плодове с твърда кора, парчета дърво и други обикновени неща и ги подхвърляха от ръка на ръка, детска пародия на жонглиране, като от време на време не успяваха да уловят дори тези прости предмети и се навеждаха бързо да вдигнат изпуснатото. Изпълнението им предизвика у публиката вълнение, каквото истинските жонгльори не бяха успели да постигнат. Сега метаморфите бръмчаха — дали това не беше техен начин на аплодиране? — и се поклащаха ритмично, пляскаха се по коленете и Валънтайн видя, че някои от тях се преобразяваха почти произволно, като приемаха ту една, ту друга необикновена форма — човешка, хджортска или су-сухериска, както им скимнеше, или придобиваха образа на скандарите, на Карабела или на Делиамбър. По едно време на най-близките до него редове видя шест-седем Валънтайновци.

В такъв умопомрачителен цирк беше почти невъзможно да се играе, ала още няколко минути жонгльорите продължиха с мрачна упоритост своите номера, обаче сега играеха лошо, изпущаха бухалки, губеха такта, разваляха отдавна познати комбинации. Бръмченето на метаморфите се засилваше.

— О, гледайте, гледайте! — извика Карабела внезапно.

Тя махна към деветимата имитатори-жонгльори и посочи този, който представляваше Валънтайн.

Валънтайн зяпна от смайване.

Това, което вършеше метаморфът, беше абсолютно неразбираемо за него, скова го от ужас и изумление. Защото съществото бе започнало да придобива ту един, ту друг облик. Един от тях беше образът на Валънтайн — високия, широкоплещест, едрорък, златокос млад мъж.

А другият — образът на лорд Валънтайн, коронала.

Метаморфозата ставаше почти мигновено, като блясък на светкавица. В един момент Валънтайн виждаше пред себе си своя двойник, а в следващия миг на негово място стоеше чернобрадият, свирепоок коронал, мощна и величествена фигура, а после изчезна и отново се появи простият жонгльор. Бръмченето на тълпата се засили още повече: тя одобряваше зрелището. Валънтайн… Лорд Валънтайн… Валънтайн… Лорд Валънтайн…

Докато гледаше, Валънтайн усети по гърба му да преминава ледена тръпка, усети как косата му настръхва, как коленете му треперят. Не можеше да има никакво съмнение в смисъла на тази чудновата пантомима. Ако някога се бе надявал да получи потвърждение на всичко, което бе преминало през него тия седмици от Пидруид насам, сега наистина го получавате. Но защо тук? Защо точно в този горски град, сред тия туземци?

Взираше се в подражанието на собственото си лице.

Взираше се в лицето на коронала.

Другите осмина жонгльори подскачаха и се мятаха в някакъв кошмарен танц, краката им се вдигаха високо и тупаха по земята, ръцете на лъжескандарите се размахваха и ги пляскаха отстрани, косите на ЛъжеСлийт и ЛъжеКарабела се развяваха буйно на нощния вятър, а фигурата на Валънтайн оставаше неподвижна, придобивайки ту едното, ту другото лице, и изведнъж всичко свърши; деветима метаморфи стояха в средата на кръга, протягайки ръце към публиката, а останалите пиуривари бяха на крака и изпълняваха същия див танц.