Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 142

— Предпочитам да тръгнем колкото се може по-скоро.

— Метаморфите ядат и пият тази вечер. По-късно ще има по-малка вероятност да забележат заминаването ни — каза Валънтайн, — а и ще бъдат по-малко склонни да ни преследват, ако преследването е тяхната цел. Освен това мислиш ли, че Залзан Кавол ще се съгласи да отмени едно представление само поради някакъв си слух за опасност? Ще изпълним номерата си и след това ще помислим как да се измъкнем. Какво ще кажеш?

— На ваше разположение съм, милорд — отвърна Слийт.

14

Представлението мина блестящо; в най-добра форма беше Слийт, който изпълни безупречно своя номер на сляпо жонглиране. Скандарите си подхвърляха един на друг факли е шеметно увлечение. Карабела подскачаше на търкалящата се сфера, Валънтайн жонглираше, танцувайки, рипайки, коленичейки и тичайки. Метаморфите седяха наоколо в концентрични кръгове, почти не говореха, нито веднъж не аплодираха, само се взираха в тях от мъгливия мрак с неизмеримо дълбока съсредоточеност.

Трудно се работеше пред такава публика. По-лошо, отколкото да работиш на репетиция, защото тогава не очакваш публика, а сега имаше хиляди зрители и те не даваха нищо на изпълнителите; бяха неподвижни като статуи, също като децата, студена публика, която не изразяваше нито одобрение, нито неодобрение, а само нещо, което можеше да се изтълкува като безразличие. Ето защо жонгльорите изпълняваха все потрудни и по-изумителни номера, но в течение на повече от час не получиха никакъв отклик.

И изведнъж за тяхно учудване метаморфите започнаха свое жонгльорско представление, странна, фантастична имитация на това, което трупата бе вършила.

Те изскачаха по двама, по трима от мрака и заставаха в средата на арената, само на няколко ярда от жонгльорите. При това бързо меняха облика си, тъй че сега шестима от тях имаха вид на едри, космати скандари, един беше дребен, гъвкав и много приличаше на Карабела, друг имаше стегнатото тяло на Слийт, а трети, жълтокос и висок, бе придобил образа на Валънтайн. Нямаше нищо забавно в подражаването на телата на жонгльорите: на Валънтайн то се струваше злокобно, подигравателно, явно застрашително, а когато погледна настрана, към неучастващите в програмата членове на трупата, видя, че Аутифон Делиамбър размахва неспокойно пипалата си, Виноркис гледа навъсено, а Лизамон Хълтин се поклаща ритмично напред-назад на пръстите на краката си, сякаш се готви за бой.

Залзан Кавол също изглеждаше смутен от този развой на положението.

— Продължавайте — каза той с дрезгав глас. — Нали сме тук да играем за тях.

— Аз пък мисля — обади се Валънтайн, — че сме тук да ги забавляваме, но не непременно като артисти.

— Все пак сме артисти и трябва да играем.

Той даде знак и се впусна с братята си в зашеметяваща размяна на безброй остри и опасни предмети. Слийт след моментно колебание измъкна сноп бухалки и започна да ги подхвърля на каскади, същото правеше и Карабела. Ръцете на Валънтайн бяха сковани; той не усещаше в тях желание за жонглиране.