Читать «Юлалюм» онлайн
Едгар Алън По
Едгар Алън По
Юлалюм
Небосводът бе скръбно надвесен, Вихър ронеше жълти листа, Вихър гонеше мъртви листа. — То бе нощ — късна нощ в късна есен — Нощ над всички нощй над света — Бе сред Вейрския край омагесан, Бе край езеро О̀бер, в нощта, — Бе сред Вейрския лес омагесан, Дето призраци бродят в нощта. Там в една исполинска алея С кипариси, склонени над мен, Тъй печално склонени над мен, Бродех с мойта Душа, — със Психея. А духът ми бе плам разкален, Като огнен поток разкален, Който с лава щом гневно залее Върха Янек — лети устремен, Като стене, и свети, и тлее През нощйте на север студен. В разгово̀р меланхолно унесен, Думи ронеха наш’те уста, Както вихърът жълти листа. — Аз забравих, че бе късна есен И нощта на нощйте в света — Аз не помнех тоз край омагесан И мъглите над О̀бер в нощта, — Нито Вейрския лес омагесан, Дето призраци бродят в нощта. Полунощ вече бе превалила: Заредяха звезди към възток Сякаш чакаха ден от възток И тогава, лъчи заструила В лъкатушен и светъл поток, Там Астарта, едва появила Своя сърп фантастичен, двурог, Възгоря в небосклона — извила Своя сърп фантастичен, двурог. Аз каза̀х: „Тя засенва Диана, Тя се носи в ефирно море — От въздишки ефирно море; Тя в сърцето ми знай всяка рана, Дето червеят нивга не мре; И предвестница скъпа, желана, На Лъва над звездите изгря — В мрака нас да упъти изгря, Да вести в наш’та скръб непрестанна Нам небесен покой — тя изгря!“ Но Психея простена неволно: „Аз не вярвам звездата в нощта! Тя е бледна! Тя свети в нощта! Тук е страшно! — и скръбно! — и болно! Да си идем от тия места!“ — И от ужас сломена, безволна, Вмиг отпусна крилата си тя Над развеяни мъртви листа — Да се валят в праха, меланхолно, Над развеяни мъртви листа. „Туй е сън — и той странен изглежда — Утешавах я тъжен и блед — Но без страх нека минем напред! Погледни: красота и надежда Над нощта тя разлива навред И ни праща далечен привет! Нека смело ней в сетен копнеж да Доверим своите мъки безчет — Тя от земния мрак ни извежда и напътства в небѐсен полѐт, Тъй жадуван сред мъки безчет!“ Тъй мълвях и вървях аз до нея, Кръз листата из нашия друм, Глух за техните вопли и шум, — И видях гроб пред нас да чернее, Чийто надпис смути моя ум, Но, уви! — не разбра моят ум — И през сълзи прочете Психея: „Тука твойта любов — Юлалюм — Спи во веки веков — Юлалюм“. И посърна в тоз край омагесан Моят дух под дъха на скръбта, Както жълтите мъртви листа — И разбрах аз, че бе късна есен И нощта на нощйте в света, Сред която аз бродех унесен, Запленен навсегда от смъртта — О, кой Демон, кой Дух на Скръбта Ме доведе сред тия места! — И сега ми е Веир известен, С езерото О̀бер във нощта, И Вейрския лес омагесан, Дето призраци бродят в нощта. Информация за текста
Edgar Allan Poe
Eulalie, 1843
Сканиране, разпознаване и корекция: А.Б., 2010
Издание: Едгар По. Поеми. София, 1920
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15935]
Последна редакция: 2010-04-24 18:00:00
