Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 94

14

Знаех, че този мир е само едно крехко примирие, а всеки час без изстрели и вой — безценно отлагане. Но колкото повече дни и нощи минаваха, толкова по-далечни изглеждаха индовите. Всички мои усилия бяха насочени към това, да не мисля какво ще се случи рано или късно. Ето я човешката слабост, която се стреми да създаде надежда и да я разгласява до безкрай, така че самото повторение ни кара да бъркаме желано с действително.

Появяваха се все повече признаци, че антарктическата зима отстъпва и дава преднина на една дива пролет. Дните ни се усмихваха по-дълго; всяко денонощие светлината печелеше скъпоценни минути за сметка на тъмнината. Снеговалежите вече не бяха толкова обилни, снежинките ставаха все по-немощни. Понякога не можеше да се каже сняг ли вали, или дъжд. Мъглата все по-рядко ни прегръщаше. Сега облаците бяха много по-високи. И вдигаха много повече шум, да.

Отказах да споделям нощните дежурства с Батис. Нямаше нужда. Но знаех, че това не е подарено време: освен че отбелязваше едно примирие, присъствието на децата предлагаше на двете страни време за почивка. Казах му:

— Няма да ни нападнат, Каф. Децата са нашият щит. Докато са тук, няма да ни нападнат. Нито през деня, нито през нощта. Почивайте.

Той броеше и лъскаше куршуми.

— Трябва да започнем да се безпокоим сутринта, когато не се появят на острова. Този ден може да стане нещо, не знам какво.

Разгъваше копринената кърпа, броеше куршумите и отново връзваше възела. Отнасяше се с мен, сякаш никога не бях влизал в неговия фар.

Освен това ни безпокоеше проблемът с триъгълника. След като го допуснах близо до себе си, вече не можех да се отърва от него. Всяка нощ спеше с мен, много далеч от нашите тревоги. Беше като кълбо нерви, което се движи под завивките като огромно мишле. Много бавно се успокояваше. Накрая засмукваше ухото ми и заспиваше вкопчен в тялото ми в поза на зародиш, изпускайки през нослето звуци като от запушени тръби. Но го благославях. Когато чувстваме до себе си детския егоизъм, болките ни се облекчават поради контраста. Аз: как ще приключи тази космическа война? Той: тук има топло легълце.

Една сутрин бяхме навън, близо до фара. Играехме с триъгълника и Анерис. Биехме се със снежни топки и се смеехме като деца. Появи се Каф, приличащ на мокър гарван. Дългото му черно палто, брадата и косите му, също черни, се открояваха ярко на белотата на снега. Носеше пушката, харпуна и дърва, които стискаше с две ръце. Мъкнеше тежест, трудна да се опише. По-скоро по инстинкт, отколкото от злоба, прекрати игрите ни. В изблик на неразумно насилие заплаши с пръчка триъгълника, който побягна ужасен, и отведе Анерис във фара.

Улавяше по интуиция опасностите от нашите действия, привидно безобидни. Играехме, нищо повече, но играехме. А играта, колкото и да е невинна, говори за взаимно привличане и равенство, защото, когато играем с някого, не съществуват граници, нито йерархия, нито биографии; играта е пространство за всички и за всеки. И това нещо, така просто и приятелско, естествено, се зловидеше на Батис Каф.