Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 92

Може би бяха петнайсет или двайсет. Висяха от клоните на различни височини и ме разглеждаха като бухали. Аз се намирах в онова състояние на полусън, което увеличава недействителното. Дърветата не им бяха познати и се катереха крайно неумело. Това правеше телцата им толкова крехки, толкова уязвими, че за да не ги нараня, се оставих на тяхното любопитство. Помислих си, че ако стана изведнъж, ще ги изплаша, а като се разбягат, ще се наранят. Разтърках гурелите си.

— Марш оттук — казах, без да повишавам много глас. — Връщайте се във водата.

Не се помръднаха. Изправих се сред кръг от малки шпиони. Повечето стояха мирно и мълчаха. Някои шепнеха, или се прегръщаха с ласки по средата между борбата и братството, но и те не сваляха очи от мен. Не можах да устоя на изкушението и докоснах крака на най-близко стоящия до мен. Седеше на дебел, успореден на земята клон и клатеше крака. Докосвам стъпалото и нещо като всеобщ смях се разнася из растителността.

Не мина много време и преодоляха смущението си. Дотолкова, че станаха истински досадни. Където и да отидех, тези малки гологлавци неизменно ме следваха. Приличаха ми на орляците гълъби по площадите на големите градове. Често се обръщах и килим от глави изникваше на височината на пъпа ми. Правех рязък жест, за да ги прогоня, и те отстъпваха само няколко метра. Умираха да ме докосват. Най-дръзките ме щипеха по лактите и коленете, бягаха и се връщаха с патешки смях. Ако седнех, наставаше лудница: безброй пръстчета се бореха за косата ми, бакенбардите и врата. Раздадох няколко плесници тук-там. Но тази реакция беше по-унизителна за мен, отколкото за жертвата.

Истината е, че ми бяха достатъчни няколко дни, за да свикна. Играеха около фара от сутрин до вечер. Като единствена предпазна мярка затваряхме вратата на фара. В противен случай крадяха. Ако вратата беше отворена, влизаха във фара и отнасяха най-различни предмети от склада: свещи, чаши, моливи, хартии, лули, гребени, брадви, бутилки. Веднъж дори един акордеон, по-голям от крадеца, когото залових, докато бягаше, натоварен като мравка. Друг път динамитна шашка. Кой знае в кое ъгълче я бяха открили. За мой ужас ги сварих по време на игра подобна на ръгби, като пълнителят им беше топка. Но не би било справедливо да ги обвиняваме в кражба. Нямаха съзнание за значението на това деяние. Щом един предмет съществува, това бе достатъчно, за да си го присвоят. Когато им виках и им се карах, дори не реагираха. Сякаш казваха: нещата са тук и щом са тук, взимам ги и това е, нямат собственост. Всякакви педагогически опити с престорени заплахи или с благи думи бяха напразни. И ако можех да предпазя склада, като затворя вратата, то външните защитни съоръжения бяха подложени на неминуема разруха. Стъклата от бутилки, напъхани в процепите, измити от солената вода, блестяха в привлекателни жълти, зелени и червени цветове. Измъкваха ги, за да си правят герданчета. Един лош ден откриха, че консервните кутии и въжетата по стените са идеални играчки. Превръщаха ги в гирлянди, които влачеха след себе си тичешком, а както всички знаем, детските моди са още по-стадни от модите на възрастните. Прекарвах половината си време да поправям пораженията. Когато ги хващах, ги заплашвах с драконовски ревове, но те вече знаеха, че съм безопасен, и в отговор дърпаха ушите си с два пръста. Този жест може би съответстваше на нашето докосване на носа с две протегнати китки на ръцете.