Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 91

Превърна се в човек-паяк. Рано сутрин излизаше от фара. Първите деца, винаги прехласнати, се появяваха около два часа по-късно. Той се преструваше на сляп, но веднага се оттегляше в жилището си. Много често вземаше Анерис със себе си и връзваше глезена й за крака на леглото. Друг път се държеше, сякаш тя не съществуваше. Държането му ставаше по-непредсказуемо от всякога.

Беше мъж със силна телесна миризма — не казвам, че миришеше неприятно, просто притежаваше тази особеност — и стаята попи повече от всякога неговото присъствие, едно плътско излъчване с първична топлина, която никой европейски нос не би разпознал. За да се предпази от въображаеми рискове, затваряше блиндажите на балкона, с което затъмняваше помещението. Един хубав ден влязох там — открих го по-скоро с носа, отколкото с очите си. Сянката му бе до едната бойница, откъдето наблюдаваше тази носена от морето детска градина, в каквато се превръщаше островът. Слънчевата светлина, влизаща през отвора, рисуваше очите му като карнавална маска. Това вече не беше спалня, беше леговище.

— Това са деца, Каф, нищо повече. Децата не убиват, те играят — казах аз, като се показах наполовина от трапа. Дори не ме погледна. Само постави пръст на устните си.

Аз също изживявах нещо, подобно на изумление. Но по-добронамерено. Бяха същества от друг свят, не ги разбирах. Воюваха с нас, а неочаквано изпращаха децата си на бойното поле. Може би се отнасяха към нас като с някакъв вид сифилис, който засяга само възрастни. Както и да е, не беше нужно да си гений, за да проумееш връзката между побитата в пясъка пушка и появата на децата. Дали зад всичко това стоеше замисълът на големи стратези, или на напълно безотговорни личности? При все това, ако искаха да ни покажат волята си, с какви средства разполагаха? Там, където ние бяхме използвали пушки, те винаги противопоставяха голи тела. Аз бях поискал примирие с една безобидна пушка, те отговаряха с беззащитни тела. Тази логика извратена ли бе, или най-съвършената?

Децата много скоро усетиха, че аз няма да им сторя нищо лошо. Следващите дни стъпиха на твърда земя. Все още се държаха на разстояние. Но макар че моето изражение се стремеше да е строго, често не можех да сдържа усмивката си: гледаха ме втренчено, само гледаха и гледаха. Очите им — извънредно големи, устите — отворени, сякаш бяха подложени на панаирджийски хипнотичен сеанс.

Една сутрин влязох навътре в гората. Коженото палто ми топлеше гърба, дебелите панталони ме изолираха от снега, а скръстените ръце ми сгряваха гърдите. Но не можах да дремна спокойно. Шепот някъде наблизо ме накара да отворя очи.