Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 89

Пушех, без да мисля за нищо конкретно, когато се появи Анерис. Виждаше се, че Батис я беше бил. Накарах я да седне до мен на леглото.

— Защо те е бил? — попитах, без да очаквам отговор. В този момент ми идеше да го убия. Започнах да проумявам, че величието на любовта, която изпитваме към някого, може да ни се разкрие чрез величината на омразата, която отправяме към някой друг. Беше съвсем мокра. Това още повече подчертаваше красотата й въпреки ударите, които бе получила. Свали си дрехите.

Преходът от човешкото към животинското не влияеше на удоволствието, което тя ми даряваше. Любихме се толкова пъти и така интензивно, че започвах да виждам жълти искри. В един момент вече не знаех къде свършва моето тяло и къде започва нейното, и къщата, и целият остров. След това — изтегнат на леглото, студеното й дишане до врата ми. Изплюх цигарата много надалеч и се облякох. Закопчавах колана си и мислех за банални неща. Излязох от къщичката. Потреперих от студ.

Драмата се разкри, когато бях на стотина метра от фара. Просто за разнообразие бях минал по северния бряг вместо по вътрешната пътечка през гората. Беше много лъкатушен път. Вдясно от мен бе океанът, а вляво дърветата образуваха непроницаема стена. Корените се показваха изпод покривала от пръст и материал, довлечен от прилива. Често ми се налагаше да скачам от камък на камък, за да не цопна в морето. Пеех един студентски химн. По средата на третата строфа видях дим на хоризонта. Тънка черна линия, която под въздействието на вятъра се накланяше, преди да се издигне нагоре. Кораб! Сигурно са се отклонили от маршрута си по някаква причина и сега плаваха много близо до острова. О, да, кораб! Въпреки препятствията, стигнах до фара.

— Батис! Кораб! — И добавих, почти без да се спирам: — Помогнете ми да запаля фара!

Каф цепеше дърва. Погледна хоризонта с безразличие.

— Няма да го видят — отсъди той. — Много е далеч.

— Помогнете ми да изпратя S.O.S.!

Качих се по вътрешната стълба. Той ме последва, без да бърза. Много е далеч, повтаряше, много е далеч, няма да го видят. Имаше право. Прожекторите на фара бяха като блещукане на светулка, която иска да се свърже с Луната. Но желанието ми беше толкова силно, че ме караше да получавам оптически халюцинации, и в продължение на няколко минути агония ми се стори, че съдът обръща към нас и че онази метална частица става все по-досегаема. Грешах, разбира се. Корабът потъна зад хоризонта. Известно време все още се виждаше изтъняващият дим на комина. После нищо.

До последния момент изпращах бясно по морза S.O.S, Save Our Souls. S.O.S, Спасете Нашите Души. Никога молитвите и молбите за помощ не са сливали така добре, както на фара. Никога не е съществувало толкова благоприятно доказателство за атеизъм. Няма да дойдат. В онзи кораб имаше човешки същества. Чакаха ги семейства, приятели, любовници, пристанища, които в този момент, точно в този момент сигурно им се струваха далечни. Но какво знаеха те за отдалечеността? За мен, за фара? За Батис Каф или за Анерис? За тях светът, който ме задържаше, не бе нищо повече от далечен профил, едно незначително и безплодно петно.