Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 88

Разговорът се беше превърнал в реторика на фанатични византийци. Събираха се на едно място моята фрустрация, неговото объркване и огромната самота на фара. „Имаме нужда само от умение — казвах му аз, — няма непреодолима враждебност.“ „Заедно сме силни, не ни разделяйте“ — бе неговият контрапункт. Но този път не бях склонен да отстъпя, не можех да отстъпя. Той черпеше от силата на аргонавт, аз му противопоставях дързостта на сабльор. Развиках се, когато повтори своите контрааргументи.

— Аз съм този, който се опитва да ви помогне! И ще го сторя, ако престанете да се държите като муле!

Взе да се смее като полудял. Забрави за кофите с вода, които пълнеше, погледна ме в очите и още повече се разсмя.

— Аз съм муле, аз — муле — казваше той на някакви невидими приятели. Смееше се и повтаряше: — Жабоглавците са господа, а аз съм муле!

Смееше се с лице към небето и правеше малки кръгчета като влакче-играчка. Възмутен, или луд, или и двете едновременно. Започна да разправя сам на себе си историята за италианеца, сбъркан със содомит. Запуших ушите си с две ръце:

— Млъкнете най-после, Каф! Млъкнете! Забравете италианци и содомити! Кой се интересува от вашите жалки преживелици? Рано или късно е нужно да осъзнаем единственото смислено нещо: че трябва да се споразумеем с тях, да се помирим, по дяволите!

Изведнъж се престори, че не ме слуша, сякаш ме нямаше там и той бе сам на чешмата. Тази детска реакция ме възмути?

— Може да имат повече интелигентност от вас! — казах и посочих с пръст главата си. — Да, възможно е единствените зверове на този остров да сме ние! Ние и нашите пушки, и двуцевки, и муниции, и взривове! Много лесно е да се убива и много трудно е да се постигне споразумение с врага!

— Не съм убиец — прекъсна ме той. — Не съм убиец.

И, какъв парадокс, ми отправи най-убийствения поглед, който някога съм виждал.

Взе по една кофа с вода във всяка ръка и изчезна. В този момент разбрах, че Каф е убил някого някога и че това го измъчва. Предполагам, че беше голяма грешка от моя страна да не го изслушам. Също така е вярно, че криеше душата си под слонска кожа; не беше лесно да го разбере човек.

След като си отиде, продължих разходката си. Заваля. Дъждът замърсяваше снега. Ледът по дърветата се втечняваше, ледените висулки се чупеха с лек пукот. Пътечката се пълнеше с кал. Трябваше да скачам, за не стъпя в калта. В началото ми беше все едно дали вали. Капките се процеждаха през вълнената качулка и аз просто я свалих. Но скоро заваля достатъчно силно, за да загаси огънчето на цигарата ми. Бях по-близо до къщата на метеоролога, отколкото до фара. Реших да се подслоня в къщичката, която ме прие като просяшки дворец. Облаците не пропускаха светлината, намерих изоставена половин свещ и я запалих. Пламъчето трептеше. По пода танцуваха светлосенки.