Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 87

13

Беше най-обикновен ден, поредният на фара. Но от онези, които започват преизпълнени с предчувствия. Коремите на облаците изпъкваха с черно-сивите си оттенъци. Хиляди отделни, несвързани облаци заемаха небето като камъчета на мозайка — това разширяваше небосвода. Зад облаците просветваше бледорозовата светлина на матовото слънце. Невидими ръце бяха прибрали двуцевката. Прекарах половината сутрин в разсъждения какво означава това. Но не стигнах доникъде. Това акт на добра воля ли беше, или точно обратното?

През следващите нощи ми се стори, че дейността на индов намалява. Не се виждаха. Усещахме, че са там отвън, да, шепнеха помежду си. Но когато запалвахме прожекторите, избягваха битката. Най-убедителното доказателство бе, че Батис не можа да стреля нито веднъж.

Имаше ли някаква връзка между тази липса на агресивност и изчезналата пушка? Действителност или желание, породено от надеждата? Чувствах се слаб: можех да мисля за това хиляда години, без да стигна до никакво заключение. Не бях сигурен за нищо.

Тръгнах да се разходя до чешмата. Там видях Батис, който се занимаваше със смешно ненужни работи. Работеше, за да не трябва да мисли, и това му пречеше да види абсурдността на тези временни ремонти. Изглеждаше зле. Личеше, че е спал с дрехите. Предложих му цигара, най-вече защото би било добре да възстановим някаква човешка връзка. Но и аз не бях в добро настроение. Той отвори уста, а на мен ми идеше да му се развикам, да го обвиня за неговото неразумно отношение.

— Имам добра идея — каза той с тих глас, съзнаващ, че произнася невъзможно предложение. — На кораба все още има много динамит. Ако убием още хиляда, ще ликвидираме проблема.

Той бе в защитна позиция и посвоему ми правеше отстъпка. Но аз вече не бях в състояние да любезнича. Винаги се бях отнасял към него любезно, съобразявах се с ограничеността му, проявявах разбиране към недостатъците му, отстъпвах в дреболиите, когато се налагаше. Неговите цели бяха колкото прозрачни, толкова и смешни. Какво упорство в отрицанието! Бяхме като двама давещи се, а решението, което той предлагаше, бе да изпием всичката вода в морето. Изнервяше ме повече от всякога; беше от онези хора, които подобряват добрите неща, но влошават лошите. Ако убиехме още индови, щяхме да си затворим окончателно вратата към диалога, ако изобщо бе възможно да е отворена, и щеше да се затвърди установеният насилствен ред. Но колкото и да беше малка, възможността да се разберем с противника бе безкрайно по-привлекателна от една несигурна и престъпна борба. Защо трябваше да го следвам в неговата лична война? Не, вече не бях склонен да убивам и бих го направил единствено при отчаяна законна самозащита.

— На какво се дължи магарешкият ви инат? Опомнете се, Каф! Смятахме, че това е обсадата на Сиракуза, а ние, с пушки и динамит — архимедовци на двайсети век. Но всичко показва, че те се борят за земята си, единствената, която имат. Кой би могъл да ги съди за това?

— Вие с мишеморка ли храните мозъка си? — отвърна ми той и размаха стиснат юмрук. — Все още ли не знаете, че на това място Бог няма права? Вие искате да видите светлини на катедрала там, където има само пепел. Заблуждавате се, Kollege! Ако все още сте жив, то е защото ви отворих вратите на фара! Ако не ги убием, те ще ни убият. Така е. Помогнете ми да сляза до кораба! Аз го направих за вас. Нима сега ми отказвате помощта си?