Читать «Хладна кожа» онлайн - страница 83

Няколко часа след това Каф се срещна с друг мъж. Влезе в помещението и седна срещу мен, разсеян. Не казах нищо. Той говореше на вечната си тема — за мунициите и повредените врати.

— Батис — прекъснах го аз, без да помръдна. — Те не са чудовища.

— Извинете?

Забавих се доста, преди да повторя.

— Не се борим срещу зверове, сигурен съм.

— Kollege! Този фар подлудява всекиго. А най-вече вас. Вие сте слаб, Kollege, много слаб мъж! Не всеки може да устои на фара.

Но аз вече не можех да го следвам. Нашите различия бяха два пътя, стигнали до кръстопът. Много уморен, поклатих отрицателно глава. Говорех бавно. Всяка дума имаше своята тежест.

— Не, Батис, грешите. Всичко приключва дотук. Трябва да им изпратим знак на добра воля.

— Май съм оглушал.

— Трябва да направим някакъв жест. Може би така ще разберат, че тази война не ни интересува. Сигурно вече е много късно. Но няма друг път.

Естествено, аз не можех да му разкажа цялата истина. Не можех да му кажа, че зверовете не разбират от тайни връзки, нито крият прелюбодейства. Не можех да му кажа, че всички негови аргументи немеят пред ръката, закрила устата ми. Поразсъждавах още малко, но той с един юмручен замах събори всички предмети на масата. Зениците на очите му се бяха смалили до иглен връх, по-черни от всякога.

Не искаше да ме слуша, изправи се. Нямаше нищо по-абсурдно от това масово избиване. Врагът не беше звяр и тази проста констатация не ми позволяваше да стрелям срещу тях. Какъв е смисълът да се избиваме? Защо трябваше да губим живота си на някакво мизерно островче в Южния атлантик? Нямаше разумен отговор. С жестове на ръцете си умолявах събеседника си да ме разбере.

— Напрегнете се малко, Батис. Причинили сме им много зло. Помислете за това — ние сме нашественици. Това е тяхната земя, единствената земя, която имат. А ние сме я окупирали с една малка крепост и въоръжен гарнизон. Не смятате ли, че е достатъчно основание, за да ни нападат. — Без да искам, се нервирах. — Аз не мога да ги укорявам за това, че се борят, за да освободят острова си от нашественици! Не мога!

— Къде бяхте днес следобед?

Тази неочаквана смяна на темата ме принуди да продължа по-смирено:

— Дремнах в гората. Къде искате да бъда?

— Да, разбира се — отвърна разсеяно. — Следобедна дрямка. Това ободрява. А сега се пригответе, стъмва се.

Протегна ръка и ми подаде моя ремингтон. Не го поех. Беше моментна реакция, следствие от предшестващия спор. Моят отказ го възмути. Но не каза нищо. Нито пък аз. Излезе на балкона и малко по-късно го последвах. Аз, невъоръжен, духах на ръцете си, за да се стопля. Батис гребна шепа сняг и ми го хвърли в гърдите: