Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 292

— Ще трябва да останем и да се бием. Готов ли си за това? След минута-две ще са при нас.

Скитошерил го погледна. Душевна агония изкривяваше всяка частица от лицето му. Бе отворил уста в безмълвен вик на ужас.

— Прихванала е костна треска, ще умре — изрече той.

Очите на жена му се бяха изцъклили, а тялото й бе сгърчено и вкочанено.

Лейнтал Ей с нетърпелив жест повика съгледвача.

— Тогава ти и аз. Внимавай, ето ги.

Вместо отговор разузнавачът злобно му се ухили и направи заканителен жест с пръста на ръката си — ще видят те! Това горчиво окуражи Лейнтал Ей.

Той яростно се хвърли в основата на дърветата и заоглежда пръстта, където бяха изчезнали Другите, с мисълта, че тук някъде трябва да има някакво убежище, и убежище и сноктруикс. Ала не неговата сноктруикс, никога повече нямаше да я види!

Въпреки че бяха изчезнали внезапно, Другите не бяха оставили никакви следи. Е, значи нямаше друг изход — трябваше да се бият. Без съмнение щяха да загинат. Нямаше да издъхне, докато животът му не изтече от всяка рана, получена от копията на ансипиталите.

Двамата със съгледвача се върнаха до билото, за да посрещнат врага, когато се появи.

Зад тях тътенът от раджабаралите се засили. Могъщите дървета спряха да изпускат пара и нещо в тях затрещя като гръмотевици. Първите коси лъчи на съединилите се слънца бяха проникнали почти до дъното на долината и осветяваха фагорите, крачещи през всепроникващия вятър, яките им туловища бяха обвити в кълба от мъгла, а коравите косми на козината им трептяха от бързия им ход. Те вдигнаха поглед нагоре и като видяха двете човешки същества, нададоха пронизителен възглас. Заизкачваха се по хълма.

Земната наблюдателна станция следваше събитията на планетата. Хиляда години по-късно тези наблюдения достигнаха до онези, които влизаха, обути със сандали, в огромните аудитории на Земята, по-пълни, отколкото през миналия век. Хората, отишли да наблюдават всеобхватното електронно изображение на реалността, от много векове вече несъществуваща, желаеха в душите си, преследваните човешки същества да оцелеят — винаги използваха бъдеще време, което естествено се налагаше на хомо сапиенса дори когато ставаше въпрос за такива отдавна отминали събития като това.

От наблюдателницата си, която имаше много преимущества, те виждаха отвъд мястото на действието, развиващо се сред горичката раджабарали, отвъд простора на равнината, където навремето Рибното езеро бе вледенило ужасяващата скулптурна група, чак до самия Олдорандо.

Целият пейзаж бе изпълнен с пъплещи фигури. Младият кзан най-после се готвеше да нападне града, който бе разкъсал и живота, и мумията на прославения му дядо-сталун. Очакваше знамението. Макар армията му да бе разпръсната и да не бе подредена за бой, а се бе скупчила на няколко части като добитък, самият й брой я правеше страшна. Щеше да помете стария Ембрудок и безмилостно да продължи към югозападните брегове на континента Кампанлат до самите крайбрежни скали на източния океан Клаймънт. Ще го прекосят, ако им е възможно, до Хеспагорат и скалистите земи на прадедите на Патовин.