Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 290

— Не е далеч — отговори Лейнтал Ей. Това бе шаблонният му отговор на шаблонния въпрос. Бяха прекарали нощта в неудобствата на гората и призори се бяха събудили, покрити целите със скреж. Лейнтал Ей се чувстваше добре, беше му леко от намаленото тегло, но забеляза, че останалите се бяха изморили. От Аоз Рун бе останала само сянката му, през нощта бълнуваше на непознат език.

Достигнаха мочурищата, където за облекчение на всички растителността стана по-рядка. След като спряха да видят дали всичко е спокойно, продължиха и подплашиха ято дребни птички. Отпред блесна долината, обградена със заоблени хълмове. Те тръгнаха надолу, а не към възвишенията главно поради умората. Ала щом навлязоха в долината, в лицата ги блъсна студен вятър, втурна се срещу тях като звяр и ги захапа чак до костите. Мрачно се бореха с поривите му и напредваха с наведени глави.

Вятърът носеше мъгла. Тя се виеше около тях, ала главите им бяха над валмата й. Лейнтал Ей знаеше откъде идва той — пласт от студен въздух се спускаше като водопад от далечните планини отляво, преминаваше през възвишенията и се втурваше в долината като търсеше къде още по-ниско да падне. Беше характерен за местността вятър; колкото по-скоро се откопчеха от студената му прегръдка, толкова по-добре.

Жената на Скитошерил нададе слаб вик и спря, наведе се до йелката си и зарови лице в ръкава си.

Скитошерил загрижено се върна назад при нея и я прегърна с облечената си в сиво ръка. Леденото течение обви наметалото около крака му.

Той тревожно погледна Лейнтал Ей:

— Не може да продължи!

— Ако останем тук, ще загинем.

Отпъди влагата от очите си и погледна напред. Помисли си, че след няколко часа долината ще стане топла и безопасна. Ала в момента бе смъртоносен капан. Оставаха в сянката. Светлината на двете слънца преминаваше над левия склон на долината над главата им. От вертикалните й лъчи огромните раджабарали на отсрещното било хвърляха огромни сенки. В утринната светлина дърветата димяха, изпаренията се издигаха в небето и хвърляха движещи се сенки по земята.

Мястото му бе познато, защото беше идвал тук, когато всичко наоколо бе покрито със сняг. Обикновено бе приятно — последният проход, преди ловците да достигнат равнината, в чийто край бе разположен Олдорандо. Беше му твърде студено, за да трепери, леденият въздух бе сграбчил топлината на тялото му. Не можеха да продължат. Жената на Скитошерил болезнено се подпираше о хълбоците на йелката си. Сега, когато се бе предала, слугинята й също се възползва от възможността да излее мъката си — застана с гръб към вятъра и заскимтя.

— Ще се промъкнем между раджабаралите — извика Лейнтал Ей в ухото на Скитошерил, за да го чуе. Онзи кимна с глава, защото все още се суетеше около жена си да я качи на седлото.

— Качвайте се всички! — изкомандва Лейнтал Ей.

В същия миг забеляза бяло крило.

Над хълмовете от лявата им страна се появиха фагорски птици, борещи се със студеното течение, което ги дърпаше надолу. Когато преминаваха под сенките на отсрещните раджабарали, перата им променяха цвета си от бяло до сиво. Под птиците се точеше редица от фагори. Те бяха воини — носеха копия, готови за бой. Стигнаха до ръба на хълма и застанаха неподвижно като стълбове. Погледнаха надолу към хората, обвити във валмата влага.