Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 289

Шумът от мърморенето се засили — те протестираха. Врай ги изпревари, като още повече извиси глас.

— Разбирате ли какво ви говоря? Да разбираш е по-трудно, отколкото да режеш глави, нали? За да разберете изцяло онова, което ви говоря, трябва да осъзнаете разбраното от вас с въображението си, така фактите ще оживеят. Годината ни има четиристотин и осемдесет дни, това е известно на всички. За това време Хрл-Икор прави пълна обиколка около Баталикс. Ала имаме да направим още един кръг — кръга на Баталикс и нашия свят около Фрейър. Готови ли сте да ме чуете? Това отнема хиляда осемстотин двайсет и пет малки години… Представете си само Голямата година!

Сега тълпата се бе смълчала, вторачена в нея — новата магьосница.

— Досега малко хора можеха да си я представят. Защото всеки от нас живее не повече от четирийсет години. Ще трябват четирийсет и шест живота, за да се направи пълният кръг около Фрейър. Мнозина от нас в жизнения си път не остават следи, ала всички ние сме част от това велико нещо. Затова е трудно да се осъзнае познанието и много лесно се изгубва по време на изпитания.

Тя бе обхваната от нова сила, съблазнена от собственото си красноречие.

— За каква беда, за каква катастрофа говореше Шей Тал — толкова голяма, че да ни накара да загубим това важно познание? Ами тъкмо това, че светлината на Фрейър варира по време на Голямата година. Много поколения живяха в полумрак, в мраз, когато светът бе погребан под снеговете. Утре ще тържествувате, когато стане затъмнението — ослепяването, когато далечният Фрейър се скрие зад Баталикс, — защото това е знак, че Фрейър се приближава към нас… Утре навлизаме в пролетта на Голямата година. Тържествувайте! Приемете разума и познанието, за да тържествувате! Изхвърлете бъркотията от живота си, причинена от невежеството, и тържествувайте! За всички нас идват по-добри времена!

Шоатапраксите им пречеха. Когато слизаха към низините, горската трева започна да се среща на туфи, а те преминаваха в гъсталаци. Групата се опитваше да си проправи път през един район, обрасъл с храсти.

Растителността надвишаваше ръста им. Само от време на време се пресичаше от тесни ледникови насипи и те понякога ги изкачваха, за да се ориентират. В шоатапраксите бяха преплетени тънките клонки на къпина, което правеше пътуването и трудно, и болезнено. Фагорската армия пред тях се движеше по друг път. Те бяха принудени да следват лъкатушещата животинска пътека, ала въпреки това пътят се оказа лош за йелките. Стряскаха се от тревата, сякаш не харесваха острия й аромат. Когато поклащаха рога, те се заклещваха между клонаците, а бодлите по земята проникваха в по-меките части на копитата им. Ето защо хората слязоха и продължиха пеша.

— Колко още има, варварино? — попита Скитошерил.