Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 287

За Датка не оставаше нищо друго, освен позорно да избяга. Той тичаше задъхан из пустите улици с отворена за въздух уста и мърмореше неразбираемо, а трите му сенки — полусянка, сянка, полусянка — ритмично променяха местоположението си в краката му. Бягащите му мисли, също като сенките му, ту се проясняваха, ту избледняваха, докато се опитваше да не мисли за поражението си, да изхвърли от себе си усещането за собственото си падение.

Отминаха го странници, натоварили багажа си върху примитивна шейна. Един старец, който помагаше на внучето си да върви, му викна:

— Косматковците идат!

Чу шум на тичащи хора след себе си — тълпата, която искаше мъст. Имаше само едно място, където можеше да намери убежище — един затвор, една надежда. С проклятие на уста той се запъти към Врай.

Тя се бе върнала в старата си кула. Седеше като в сън, осъзнала и изплашена от осъзнатото, че в Ембрудок настъпва дълбока криза. Когато Датка потропа на вратата й, тя с облекчение го пусна да влезе. Стоеше, без да показва съчувствие или присмех, когато Датка се хвърли с плач на леглото й.

— Каква бъркотия — каза тя. — Къде е Рейнил Лейън?

Той продължаваше да плаче и да удря постелките с юмрук.

— Престани — нежно се обърна към него тя. Заразхожда се из стаята, като се вглеждаше в петнистия таван. — Живеем в такава бъркотия. Как бих искала да не изпитвам никакви чувства! Човешките същества забъркват такива каши! Бяхме по-добре, когато снегът ни обграждаше, когато мръзнехме, когато нямахме никаква… надежда! Как бих искала да съществува само наука, чиста наука, без всякакви емоции.

Той седна в леглото.

— Врай…

— Не ми говори. Нямаш какво да ми кажеш и никога не си имал, трябва да приемеш фактите. Не искам да слушам. Не желая да знам какво си направил.

Навън гъските вдигаха врява.

Той се прозя:

— Ти не си жена. Студена си. Винаги съм го знаел, но въпреки всичко имах чувства към теб…

— Студена ли?… Глупак такъв, та аз димя като раджабарал.

Шумът на улицата се засили. Стана достатъчно висок, за да се различават отделни думи. Датка изтича до прозореца.

Къде бяха хората на града? Онези, които се изливаха от близките улици, му бяха непознати. Не можеше да види едно познато лице. Нямаше нито един от неговите хора, никакъв Рейнил Лейън, — не че това го изненадваше, нито един жител, който да разпознае. Навремето познаваше всички. А сега чужди хора искаха кръвта му. В сърцето му нахлу истински страх, сякаш единствената му амбиция бе да умре в ръцете на приятели. Да ме мразят непознати… това бе непоносимо. Той се надвеси през прозореца, заруга ги и размаха войнствено юмрук.

Лицата се вдигнаха нагоре почти едновременно и лъснаха като корем на умряла риба. Тълпата зашумя й спря.

Пред този шум Датка свали ръка и се дръпна назад не за да се успокои, защото бе вече спокоен. Облегна се на стената и заразглежда грубите си ръце с все още лъщяща кръв под ноктите.