Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 277

— Движат се към Олдорандо, не знаеш ли? Разбойници, приятели на диваците, които пеят молитви за водача им!

— Ако знаех къде се намира всяко варварско градче в пустошта, едва ли щях да разчитам на теб да ми показваш пътя.

Те яростно се скараха, ала жената на Скитошерил излезе напред и попита:

— Защо спорите, Барбо? Нека изпълним плана си. Щом този човек твърди, че може да ни заведе до Ондоро, накарай го да го стори.

— Разбира се, скъпа — отвърна Скитошерил и отправи нещо като усмивка в нейна посока. Начумери се на Лейнтал Ей и тръгна, ала много скоро се върна с един съгледвач, който водеше няколко йелки. Жена му се задоволи да гледа Лейнтал Ей и Аоз Рун с мълчаливо презрение.

Беше яка жена, висока почти колкото мъжа си, безформена под сивите си одежди. Онова, което я правеше забележителна в очите на Лейнтал Ей, бе правата й руса коса и светлосините й очи. Въпреки грубия им израз, те създаваха приятно впечатление.

Той сърдечно се обърна към нея:

— Ще ви заведа в Олдорандо и ще бъдете в безопасност. Градът ни е красив и вълнуващ и се гордее с гейзерите и кулите си. Час-свирачът ще ви удиви. Ще харесате всичко, което видите там.

— Нямам намерение нищо да харесвам — студено отвърна тя.

Сякаш съжалила за отговора си, жената го попита за името му, ала този път по-сърдечно.

— Да тръгваме, залезът настъпва — остро извика Скитошерил. — Вие, двамата варвари, ще яздите йелки. Нямаме хоксни. А този съгледвач ще ни придружи. Получи заповед да се справя сурово с всяка беда.

— Наистина с всяка — потвърди съгледвачът изпод качулката си.

Когато Фрейър потъна зад хоризонта, те излязоха — шестима със седем йелки, едната използваха за багажа. Преминаха покрай охраната през западния вход на селището без инциденти. Постовите стояха унили като сенки в спускащата се нощ и се взираха в сгъстяващата се тъмнина.

Групата навлезе в пустошта по следите на последния воин от косматата армия на кзана. Земята бе утъпкана и мръсна от преминаването на множество същества.

Лейнтал Ей ги водеше. Не обръщаше внимание на неудобствата от язденето на йелката. Като си помислеше за дивашките фагорски орди отпред, на сърцето и душата му ставаше тежко и нещо го душеше. Увереността му, че по пътя си ще пометат Олдорандо, независимо каква бе крайната им цел, растеше. От него зависеше да пришпори животното колкото е възможно по-бързо, да заобиколи фланга на похода и да предупреди града. Срита йелката в ребрата и сякаш я пришпорваше със силата на духа си.

Ойре и усмихнатите й очи бяха всичко, което му бе скъпо в този град. Не съжаляваше за дългото си отсъствие, тъй като му бе помогнало по-добре да разбере себе си и да се вгледа с нови очи в същността на девойката. Сблъскал се бе с липсата на зрелост у себе си, със зависимостта си от другите и бе пожелал да стане по-добър, ала без да изказва на глас своето желание. Със завръщането си щеше да я дари поне с някои от качествата, които тя ценеше. Ако пристигнеше навреме.

Навлязоха в мрачна гора, през която проблясваше бледата светлина от златния залез на Баталикс. Дърветата бяха още млади и ниски. Короните им рядко се извисяваха над главата на ездача. Наоколо гъмжеше от невидими същества. Рехава редица от протогностици се точеше на изток. Придържайки се към собствената си въздушна октава, мадисите бяха успели да избягнат кзана и да преминат през редиците му. Измъчени лица като призраци се движеха през виещите се клони на младите дръвчета.