Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 23

Но Юли непрекъснато шареше с очи; спираше ги само върху мълчаливия фагор — чудеше се какво прави тук.

Ансипиталът стоеше с мълчаливо самообладание, навел тромавата си глава. Рогата му бяха скъсени, а режещите им краища бяха изтъпени с пила. Юли забеляза, че има кожен нашийник и кожена яка, полускрити от бялата му коса, символ за подчинение пред властта на човека. Та нали представляваше заплаха за гражданите на Пановал! Много офицери се появяваха на публични места, придружавани от фагори — те бяха ценени за способността им да виждат в тъмнината. Обикновените хора трепереха от страх при вида на тромавите животни, които говореха примитивен олонецки. Юли се чудеше как е възможно тези хора да се свържат със същите животни, които бяха затворили баща му — същества, които всички в открития свят ненавиждаха от самото си раждане.

Разговорът с капитана бе отчайващ, ала това не бе най-лошото. Юли не би могъл да остане тук, ако не се подчинява на правила, а те нямаха край; не му оставаше нищо друго — както му внушаваше Кайле, — освен да се примири. За да стане гражданин на Пановал, трябваше да мисли и да чувства като пановалец.

Така че се налагаше да се срещне със свещеник и това стана в коридора на убежищата, където беше и неговата стая. Последваха многобройни продължителни беседи, по време на които бе обучаван в ритуалната история на Пановал („роден от сянката на Великия Акха във вечните снегове…“) и принуден да изучи голяма част от свещените писания наизуст. Трябваше да върши всичко, което Сатаал, свещеникът, го караше да върши, да изпълнява много досадни поръчки, тъй като Сатаал бе мързелив. За Юли не бе голямо утешение, че децата в Пановал преминават подобни курсове и инструктажи в най-ранна възраст.

Сатаал бе мъж със здраво телосложение, бледолик, с малки уши и тежка ръка. Главата му бе обръсната, брадата — сплетена на плитки като на мнозина от неговия орден. В плитките проблясваха бели кичури. Носеше роба до коленете в черно и бяло. Лицето му беше белязано от прекарана едра шарка. На Юли му трябваше известно време, за да установи, че въпреки белите кичури Сатаал не бе достигнал и средна възраст, нямаше и двайсет години. Ала се движеше с прегърбени рамене, с което искаше да се покаже и по-възрастен, и по-загрижен.

Когато се обръщаше към Юли, Сатаал винаги говореше вежливо, ала спазвайки дистанция. Поведението му вдъхваше увереност на момчето, сякаш му казваше: „Това е работа, която двамата трябва да свършим, но аз няма да я усложнявам, като се намесвам в личните ти чувства.“ Ето защо Юли си мълчеше, посветил се на задачата да изучи всички надути стихчета, които му бяха необходими.

— Но какво означават те? — попита той веднъж, съвсем объркан.

Сатаал бавно се изправи в малката стая, обърна се, така че приведените му рамене се очертаха в черно пред някакъв далечен светилник, а всичко останало се скри в обгръщащата го сянка. На темето му лъсна бледа светлина, когато той тръгна към Юли и поучително заговори:

— Най-напред ги научи, приятелю, а обясненията после. Когато ги научиш, ще срещнеш по-малко трудности в интерпретирането им. Почувствай всичко със сърцето си, едва ли ще ти е необходим размисъл. Акха никога не изисква разбиране от хората си, единствено подчинение.