Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 17

Продължиха пътя си.

Спряха още два пъти, между спирките пътуваха по няколко дни. Впрягът на Грипси следваше неумолимо южна посока. Вятърът вече не бе толкова студен.

Най-после стана ясно, че наближават Пановал. Мъглявината, към която тичаха кучетата на Грипси, се превърна в каменни блокове.

От равнината започваха планини, чиито склонове бяха покрити с дебел сняг. Самата равнина се издигаше нагоре и те трудно преодоляваха възвишенията. Тогава и двамата мъже бяха принудени да вървят до шейната, дори да я бутат. Появиха се каменни кули. Върху някои от тях имаше стража — да разпитва и да пропуска хората в града.

Попитаха и Юли.

— Следвам татко и чичо — викна той.

— Изоставаш. Вестителят ще те отнесе.

— Знам, знам. Но татко бърза да стигне вкъщи при мама. Аз също.

Махнаха му да влиза, като се усмихнаха на младостта му.

Най-после мъжете подвикнаха на кучетата да спрат. Хвърлиха сушена риба на Грипси и останалите от впряга и ги разпрегнаха. Измъкнаха нещо като корито, покриха се с кожи, поляха вътрешностите си с алкохол и заспаха. Още щом дочу хъркането им, Юли пропълзя близо до тях.

Трябваше да се отърве и от двамата едновременно. Нямаше да може да пребори нито един от тях, затова не биваше да допусне да го усетят. Мислеше да ги промуши с камата си или да разбие главите им с камък, ала и двете възможности криеха опасност.

Юли се огледа дали някой не го наблюдава. Взе един колан от шейната, допълзя до тях и успя да завърже левия крак на единия за десния крак на другия, така че който и да скочеше пръв, щеше да бъде възпрян. Те продължаваха да хъркат.

Докато развързваше колана от шейната, забеляза няколко копия. Вероятно са искали да ги продадат, ала не са могли. Не се помая. Измъкна едното от придържащата го каишка и го подхвана преценяващо — разбра, че ще му е трудно да го метне. Ала копието бе извънредно остро.

Върна се до коритото, побутна единия с крак и той с грухтене се изтъркаля по гръб. Юли вдигна копието, сякаш се прицелваше в риба, и го прободе през наметката в ребрата и сърцето. Жертвата му направи ужасно конвулсивно движение. Изражението му бе нечовешко, очите — широко отворени. Той седна, сграбчи дръжката на копието, клюмна върху него, после бавно се свлече назад с дълга въздишка, завършваща с хъркане. Устата му избълва смесица от повръщане и кръв. Другарят му само помръдна и промърмори нещо в съня си.

Юли разбра, че бе замахнал толкова яростно, че копието се бе забило в земята. Върна се до шейната за ново и направи с другия мъж същото, каквото и с първия, пак успешно. Шейната беше негова. Впрягът също.

На слепоочието му пулсираше една вена. Съжаляваше, че жертвите му не бяха фагори. Събра скимтящите асокини и ги изведе от мястото.

Бледи талази светлина затанцуваха по небето, заобиколено с високи планински хребети. Юли видя ясно една пътека, по-скоро път, който се разширяваше с всяка измината миля. Водеше нагоре до щръкнали към небесата скали. В основата им момчето откри защитена от ветровете висока долина, охранявана от забележителен замък.