Читать «Хеликония. Пролет» онлайн - страница 14

По-малки камъни се търкаляха по скалата, всеки заснежен откъм източната страна, като количеството скреж се променяше според вида на камъка, сочейки точно посоката, откъдето свиреше западният вятър на Преградните планини. Някога тук е имало плажна ивица по бреговете на отдавна изчезнало море; тук е бил северният бряг на континента Кампанлат, ала тогава времената са били по-благоприятни.

На изток от Тримата смешници растеше гъсталак от бодливи храсти. Те се бяха настанили на завет зад камъните и от време на време пускаха по някой зелен лист. Старият Хазеле ценеше тези листа и навсякъде около храстите бе поставил капани, за да не ги ядат малките животинчета. Именно там, оплетено сред острите клонки, лежеше момчето, което бе открил и което сега влачеше с помощта на Лорел към топлината на свещения си дом.

— Не е дивак — доволно рече жена му. — Погледни как е извезана наметката му — със сини и червени мъниста. Красиви са, нали?

— Не се заплесвай по тях, а му дай малко супа.

Лорел така и направи. Тя леко потупваше Юли по гърлото, за да влезе супата надолу, ала пациентът й потрепери, закашля се, седна и шепнешком си поиска още. Докато го хранеше, жената беше свела поглед надолу и с присвита уста гледаше слабото му лице и ушите му, окървавени от безбройните ухапвания на насекоми, кръвта, събрана и засъхнала под яката му. Тя го притисна до себе си, прегърна го под мишницата си и го залюля, припомняйки си древното щастие, което никога повече не би могла да изпита.

Виновно се огледа за Хазеле, но разбра, че вече е излязъл в нетърпението си да свърши работата с господата от Пановал.

Жената положи долу тъмнокосата глава на момчето, въздъхна и последва съпруга си. Той си сръбваше с двамата едри търговци, а от наметките им се издигаше пара. Лорел дръпна Хазеле за ръкава.

— Може би двамата господа биха взели със себе си в Пановал болното момче? Тук не можем да го изхраним. Не ни стига храната. А градът е заможен и богат.

— Остави ни, майко, преговаряме — отвърна Хазеле с господарски тон.

Лорел заобиколи къщата изотзад и видя пленника фагор да се грижи за кучетата в снежната им бърлога, влачейки веригите си. Погледна над превития му гръб към чакълестия сив пейзаж, простиращ се самотно надалеч към пустия сив хоризонт. Момчето бе дошло някъде оттам, от пустошта. Вероятно един-два пъти в годината хората, сами или по двойки, берейки душа, се откъсваха от ледената пустиня. Лорел никога нямаше да разбере откъде наистина пристигаха, не можеше да знае, че отвъд пустинята се издигаха планини, още по-студени. Един беглец се бе появил от замръзналото море, което очевидно можеше да бъде прекосено. Тя очерта с ръка свещения кръг пред гърдите си.