Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 323

Докато войската му напредваше, сиборналецът успя от откъслечните сведения да си изгради доста ясна картина на събитията, разтърсващи Матрасил. Вестта за клането на Мирдолаторите бавно, но сигурно си проправяше път към съзнанието на хората и събуждаше съвестта им. Едва ли кралят можеше да очаква сърдечен прием след завръщането си.

В ума на Пашаратид се зароди план, чиято простота и сигурност правеха провала му почти невъзможен. Той щеше да плени кралицата на кралиците — Гравабагалиниен щеше да падне пред силата му, а с него и тя. Матрасил щеше с радост да я приеме за своя кралица, той самият щеше да управлява като консорт. Политическите му амбиции в никакъв случай не бяха прекалени. Неговото минало, увъртанията, разочарованията и униженията — с всичко това щеше да се свърши веднъж завинаги. Един нищожен въоръжен сблъсък и всичко, към което се стремеше, щеше да бъде негово.

Съгледвачите, които Пашаратид изпрати напред, докладваха за защитни насипи около дървения палат. Атаката започна на разсъмване, когато над земята беше надвиснала мъглата. Стрелците му се придвижваха двама по двама, с готови за стрелба мускети, а до тях вървяха охраняващите ги пехотинци с насочени копия.

Зад укрепленията се вееше бяло знаме. На откритото пространство предпазливо се показа една набита фигура. Пашаратид даде сигнал на войниците си да спрат и излезе напред сам, наслаждавайки се на съзнанието колко смел и доблестен е. С всяка своя стъпка той се чувстваше победител.

Набитият мъж се приближи. Двамата спряха един срещу друг. Разстоянието между тях не надхвърляше дължината на едно копие.

Бардол Кара-Бансити заговори. Той искаше да знае защо войниците са тръгнали в атака срещу един почти незащитен дворец.

Пашаратид високомерно заяви, че е човек на честта и не желае нищо друго, освен капитулацията на кралица Мирдем-Ингала, след което мирно и тихо ще се оттегли.

Кара-Бансити осени челото си със свещения кръг и шумно подсмръкна. Уви, кралицата на кралиците беше мъртва, повалена от стрелата на кралски шпионин — някой, изпратен от бившия й съпруг Джандол-Анганол.

Пашаратид го изгледа гневно, убеден, че го мамят.

— Погледнете сам — каза Кара-Бансити.

Той посочи към морето, което се плискаше мътно в сутрешния здрач. Няколко мъже спускаха на вода погребална ладия.

И наистина Пашаратид можеше сам да се убеди в чутото. Той заряза войниците и се втурна към брега. Четирима мъже със сведени глави носеха ковчег, в който под покривало от бял муселин лежеше женско тяло. Краищата на покривалото трептяха под напора на усилващия се бриз. Върху тялото беше положен венец от цветя. Старица с космата бенка на бузата ридаеше до самата вода.

Четиримата мъже благоговейно положиха ковчега на палубата на бялата каравела. Разбитите бордове бяха достатъчно добре закърпени, за да отнесат някого в последното му пътешествие. Мъжете оставиха ковчега под мачтата и си тръгнаха.

Управителят на двореца Скуф-Бар, целият в черно, се качи на борда със запален факел в ръка. Поклони се дълбоко пред увитото в саван тяло и поднесе факела към купчината съчки, струпани на палубата.