Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 319

Тя се хвърли върху него и го събори на леглото, като буйно се извиваше в ръцете му и се кикотеше.

— Няма да чакам, няма да чакам! Знам каква трябва да бъде съпругата и какво точно трябва да прави и смятам да бъда твоя съпруга с всяка своя частица!

Двамата започнаха лудо да се целуват. Кралят я отблъсна със смях.

— Моята малка осичка, скъпоценното ми камъче, букетчето ми! Ще изчакаме, докато нещата се обърнат в наша полза и аз успея да сключа нещо като примирие с родителите ти.

— Но сега моментът е съвсем подходящ! — изхленчи тя.

За да отвлече вниманието й, той каза:

— Виж, имам един малък сватбен подарък за тебе. Това е кажи-речи всичко, което притежавам тук. Когато се приберем у дома в Матрасил, ще те обсипя с подаръци.

Той извади от джоба на туниката си часовника с трите екранчета и й го подаде.

Милуа Тал го взе и го погледна разочаровано. Опита се да го сложи на челото си, но краищата не се събираха на тила й.

— И къде ще го нося?

— Като гривна не става ли?

— Може и да става. Ами благодаря, Джан. По-нататък ще го нося.

Тя пусна часовника на пода и с внезапно движение смъкна влажната си дреха.

— Сега ме огледай и провери дали си сключил добра сделка със съдбата.

Кралят започна да се моли, но тя танцуваше из стаята и той не можеше да откъсне поглед от нея. Милуа Тал се усмихна сладострастно, прочела в погледа му събудилото се желание. Той се устреми към нея, сграбчи я и я отнесе на леглото.

— Е, добре, моя сладка Милуа Тал! Започва животът ти на омъжена жена.

След повече от час двамата бяха пробудени от екстаза си от ужасен трус. Гредите около тях стенеха, малката лампа се търкаляше по пода, леглото скърцаше. Те скочиха голи и усетиха как подът се тресе.

— Ще излезем ли навън? — Попита тя. — Паркът като че ли подскача, не ти ли се струва?

— Почакай малко.

Трусовете дълго не стихнаха. В града виеха кучета. После изведнъж всичко утихна и се възцари мъртва тишина.

В това безмълвие мислите бясно препускаха в главата на краля. Той си спомни клетвите, които бе дал — всичките потъпкани. Хората, които бе обичал — всичките предадени. Надеждите, които бе хранил — всичките мъртви. В настъпилото затишие той не успяваше да намери утеха никъде, дори във влажното човешко тяло до себе си.

Тежкият му поглед се спря върху един предмет, който лежеше на пода върху тръстиковата рогозка. Това беше часовникът, някога притежание на Билиш-Оупин, произведение на неизвестна наука, тясно вплетено в нишките на неговия упадък през последните десети.

С вик на ярост кралят внезапно скочи и захвърли часовника навън през отворения северен прозорец. Стоеше пред него гол, с втренчен поглед, сякаш примамваше обратно часовника да се върне в ръцете му.

Милуа Тал преодоля моментния си страх и се приближи, отпусна ръка на рамото му. Двамата мълчаливо се надвесиха от прозореца и вдъхнаха прохладния въздух.

На север сияеше зловещо бяло зарево, в чиято светлина се очертаваха хоризонтът и дърветата. В центъра му безшумно танцуваха ярки отблясъци.

— По дяволите, какво става? — попита Джандол-Анганол, обгръщайки крехките рамене на съпругата си.