Читать «Хеликония. Лято» онлайн - страница 313

Оди Джесератабхар с писък се хвърли към Сартори-Ирвраш, като се опитваше да го запази от камъните.

Няколко млади монаси я отмъкнаха настрана, обсипвайки я с удари, после започнаха да ритат и да блъскат проснатия на земята бивш канцлер. Търпението им се изчерпа и те не желаеха повече да слушат как се осквернява името на Акханаба.

Криспан Морну, изплашен, че събитията излизат от контрол, пристъпи напред и вдигна високо ръце. Полите на дрехата му се разтвориха, разрязани от нечий меч. Оди хукна да бяга, но някаква жена, покрай която притича, я хвана за роклята. Миг след това тя вече се бореше за живота си, нападната от дузина разярени жени.

Суматохата нарастваше — щеше да обхване целия град още преди да е изтекъл час. Самите монаси подклаждаха безредиците. Не мина много време и те, опръскани с кръв, се появиха откъм градината на двореца, вдигнали над главите си обезобразените трупове на Сартори-Ирвраш и неговата сиборналска приятелка.

— Богохулството е мъртво! Да живее Акханаба! — викаха те.

След битката в кралската градина по улиците настъпи суетня. Избухваха побоища, докато носеха мъртвите тела по булевард Узен, за да ги хвърлят накрая на кучетата. После настъпи ужасяваща тишина. Дори и Първа фагорска в парка сякаш изчакваше нещо.

Планът на Сайрен Стунд се провали с гръм и трясък.

Сартори-Ирвраш възнамеряваше единствено да отмъсти на бившия си господар и да провокира избиването на Първа фагорска. Любовта му към познанието само по себе си и омразата към другите хора го подведоха. Той пропусна да забележи настроението на публиката си. В резултат на това религиозната вяра изпадна в незапомнена криза — и то в деня преди пристигането на Императора на Свещения Пановал, великия Ц’сар Киландар IX, който идваше в Олдорандо, за да излее благоволението на Акханаба върху вярващите.

Най-живите думи са тези, изречени от устата на мъртви мъченици. Монасите неволно разпръскваха ереста на Сартори-Ирвраш, която намираше благодатна почва за развитие. Нямаше да минат много дни и недоволството щеше да се насочи към самите тях.

Всъщност тълпата изпадна в ярост заради част от разкритията на Сартори-Ирвраш, за която самият той оставаше сляп. Благодарение на вярата си слушателите му си дадоха сметка за нещо, останало недостъпно за него.

Те осъзнаха, че дълго отричаният от Църквата факт сега се изправя срещу тях в цялата си голота. Човешката мъдрост съществуваше от памтивека. Акханаба беше фагор и те самите, както и техните бащи, бяха прекарали живота си в преклонение пред един фагор. Бяха се молили на същия този скот, когото преследваха. „Затова не питайте дали съм човек, животно или камък“, се казваше в свещените книги. Сега удобната недомлъвка се сгромоляса пред простия факт. Техният превъзнасян бог, богът, на който се крепеше политическата система, се оказа фагор.

Кое щяха да предпочетат хората, за да живеят поносимо по-нататък? Дали непоносимата истина, или своята непоносима религия?

Дори слугите в двореца занемариха задълженията си, питайки се един друг:

— Дали не сме роби на нечии роби?